Но ако случайно името на краля се споменеше сред злъчните шеги за кардинала, веднага сякаш някой запушваше тия насмешливи уста; оглеждаха се смутено, като че се бояха думите им да не проникнат през стената, която ги делеше от кабинета на господин дьо Тревил, но скоро някакъв намек пак насочваше разговора към негово високопреосвещенство и тогава всички избухваха с още по-голяма сила и нито една негова постъпка не оставаше неодумана.
„Ето хора, които ще бъдат затворени в Бастилията и избесени — помисли си ужасен д’Артанян, — а навярно и аз заедно с тях; щом ги слушам, ще ме сметнат за техен съучастник. Какво ли ще каже баща ми, който така горещо ми препоръча да уважавам кардинала, ако узнае, че съм попаднал в средата на такива безбожници?“
И тъй — не е трудно да се отгатне и без да споменавам за това — д’Артанян не смееше да се намеси в разговора; само гледаше и слушаше, наострил уши, напрегнал жадно и петте си сетива, за да не изпусне нищо, и въпреки доверието си към бащините съвети неговото влечение и вкусът му го караха по-скоро да одобрява, а не да порицава нечуваните неща, които ставаха около него.
Но понеже той беше съвсем непознат на тълпата привърженици на господин дьо Тревил и го виждаха за пръв път на това място, попитаха го какво иска. При този въпрос д’Артанян каза много скромно името си, наблегна, че е съгражданин на господин дьо Тревил и помоли лакея, който му зададе въпроса, да поиска за него кратка аудиенция — лакеят обеща покровителствено да предаде своевременно молбата му.
Посъвзел се малко от първата изненада, д’Артанян имаше вече пълна възможност да разгледа дрехите и лицата на околните.
В средата на най-оживената група стоеше висок мускетар с надменно лице и странен костюм, който привличаше вниманието на всички. Той не носеше униформения си мундир, което всъщност не беше чак толкова задължително по онова време на нищожна свобода, но на по-голяма независимост и беше облечен в малко износена и овехтяла небесносиня дреха, а над дрехата — великолепен портупей, везан със злато, който блестеше като мидени черупки под силно слънце. Дълга тъмночервена кадифена мантия падаше изящно на раменете му и откриваше само отпред великолепния портупей, на който висеше грамадна рапира.
Този мускетар тъкмо беше сменен от стража, оплакваше се, че е настинал и от време на време кашляше престорено. Затова беше взел и мантията, както сам той обясняваше, като проронваше надменно думите си и сучеше пренебрежително мустаци. Околните се любуваха възхитени на везания със злато портупей, а д’Артанян — най-много от всички.
— Какво да се прави — казваше мускетарят, — сега са на мода: лудост е, сам зная, но такава е модата. Всъщност все трябва да се изхарчи за нещо законното наследство.
— Ах! Портос! — обади се един от присъствуващите. — Не се опитвай да ни уверяваш, че дължиш този портупей на бащината си щедрост; навярно ти го е подарила дамата с воала, с която те срещнах миналата неделя близо до вратата Сент Оноре.
— Не, кълна се в честта си и давам думата си на благородник, че го купих сам, със собствените си пари — отговори този, когото бяха нарекли Портос.
— Да — обади се друг мускетар, — както и аз купих тази нова кесия с парите, които любовницата ми тури в старата.
— Истина е — възрази Портос, — платих за него дванадесет пистола.
Учудването се усили, макар че съмнението си остана.
— Нали така, Арамис? — каза Портос, като се обърна към друг мускетар.
Другият мускетар беше пълна противоположност на оня, който се обърна към него и го нарече Арамис: той беше едва двадесет и две — двадесет и три годишен младеж с наивно и миловидно лице, с черни и кротки очи и розови страни, покрити с мъх като праскова през есента; тънките мустаци очертаваха над горната му устна безукорно правилна линия; ръцете му сякаш се бояха да се отпуснат, за да не се подуят вените, и от време на време той пощипваше крайчеца на ушите си, за да запазят нежния си ален цвят и прозрачността си. Обикновено той говореше малко и бавно, поздравяваше често, смееше се безшумно, като показваше зъбите си, които бяха хубави и за които, изглежда, полагаше особени грижи, както за цялата си външност. Той кимна утвърдително с глава на въпроса на приятеля си.