Выбрать главу

Портос и Арамис трепереха от ярост. Те биха удушили на драго сърце господин дьо Тревил, ако в дъното на душата си не чувствуваха, че голямата обич, която той изпитва към тях, го кара да им говори така. Те тупаха с крак по килима, хапеха устните си до кръв и стискаха с всичка сила шпаги. Навън, както споменахме, бяха чули, че викат Атос, Портос и Арамис и по гласа на господин дьо Тревил бяха разбрали, че той е страшно ядосан. Десетина любопитни глави се бяха опрели до вратата и бледнееха от ярост, защото долепените им до вратата уши не изпускаха нито сричка от това, което се говореше, а устните им повтаряха една след друга обидните думи на капитана, за да чуят всички, които бяха в чакалнята. За миг целият дом, от вратата на кабинета до пътната врата, закипя.

— А! Кралските мускетари позволяват да ги арестуват гвардейците на господин кардинала — продължи господин дьо Тревил, който в дъното на душата си беше също така разярен като своите войници, но отделяше думите си и ги забиваше една по една като кинжал в гърдите на слушателите си. — А! Шестима гвардейци на негово високопреосвещенство арестуват шестима мускетари на негово величество! Дявол да го вземе! Аз вече реших. Отивам право в Лувър; ще си подам оставката, ще се откажа от чина капитан на кралските мускетари и ще поискам да ме назначат поручик в гвардията на кардинала, а ако ми откажат — дявол да го вземе! — ще стана абат.

При тези думи ропотът отвън се превърна в буря отвсякъде долитаха проклятия и ругатни. „Проклятие“, „Поврага!“, „Дявол да го вземе!“ се носеха във въздуха. Д’Артанян търсеше някоя завеса, за да се скрие зад нея, и чувствуваше извънредно голямо желание да се пъхне под масата.

— Вярно, господин капитан — викна извън себе си Портос, — ние наистина бяхме шестима срещу шестима, но бяхме нападнати предателски и преди да се опомним и да извадим шпагите си, двама от нас паднаха мъртви, а Атос бе тежко ранен и струваше не повече от тях. Вие познавате добре Атос; е хубаво, капитане, той се опита на два пъти да стане, но и двата пъти падна. Ала ние не се предадохме, не! Отвлякоха ни насила. По пътя избягахме. А Атос — помислиха, че е мъртъв, и го оставиха да си лежи спокойно на бойното поле, като смятаха, че не си заслужава труда да го носят. Това е всичко. Дявол да го вземе, капитане, не могат да се печелят всички битки. Великият Помпей е загубил Фарсалската битка, а крал Франсоа I, който, както съм чувал да казват, не е стоял по-долу от него, загуби сражението при Павия.

— Имам честта да ви доложа, че убих един със собствената му шпага — заяви Арамис, — тъй като моята се счупи още при първата схватка. Убих го, господине, или намушках го, както предпочитате…

— Не знаех това — каза по-меко господин дьо Тревил. — Както виждам, господин кардиналът е преувеличил.

— Но моля ви се, господине — продължи Арамис, който, видя, че капитанът се е успокоил, и се осмели да се обърне към него с молба, — моля ви, господине, не казвайте, че Атос е ранен; той ще изпадне в отчаяние, ако това стигне до ушите на краля, а раната му е много тежка, тъй като шпагата е пронизала рамото му и е проникнала в гърдите, има опасност…

В същия миг завесата на вратата се подигна и една благородна и хубава, но страхотно бледа глава се появи под ресните.

— Атос! — извикаха двамата мускетари.

— Атос! — повтори и сам господин дьо Тревил.

— Викали сте ме, господине — каза Атос на господин дьо Тревил със слаб, но съвсем спокоен глас. — Викали сте ме, както ми казаха моите приятели, и аз побързах да се явя пред вас. Ето ме, господине, какво желаете от мене?

И с тези думи мускетарят, безукорно облечен и стегнат, както винаги, влезе с твърда стъпка в кабинета. Господин дьо Тревил, трогнат до дъното на душата си от тази проява на мъжественост, се спусна към него.

— Тъкмо казвах на тези господа — добави той, — че забранявам на своите мускетари да излагат живота си, без да има нужда, защото храбрите хора са скъпи на краля, а кралят знае, че неговите мускетари са най-храбрите хора на света. Ръката ви, Атос.

И без да дочака новодошлият да се отзове на това доказателство за приятелски чувства, господин дьо Тревил сграбчи дясната му ръка и я стисна с всичка сила, без да забележи, че Атос въпреки самообладанието си изтръпна от болка и още повече побледня, макар това да изглеждаше невъзможно.