Д’Артанян се изправи гордо, с което искаше да покаже, че не проси от никого милостиня.
— Добре, добре, млади момко, добре — продължи дьо Тревил, — това държане ми е познато. Аз дойдох в Париж с четири екю в джоба си, а бях готов да се бия с всеки, който ми кажеше, че не съм в състояние да купя Лувър.
Д’Артанян се изправи още по-гордо — благодарение продажбата на коня той започваше своята кариера с четири екю повече от господин дьо Тревил.
— И така — продължи капитанът, — вие трябва да запазите това, което имате, колкото и незначителна да е сумата, но ще трябва да се усъвършенствувате в изкуството да владеете оръжието, което е необходимо за един благородник. Още днес ще напиша писмо до директора на Кралската академия и той ще ви приеме утре, без да плащате нищо. Не отказвайте тази дребна услуга. Нашите най-знатни и най-богати благородници понякога я търсят, без да могат да я придобият. Ще учите езда, фехтовка и танци; ще завържете добри връзки и от време на време ще идвате при мене да ме осведомявате как върви работата и дали мога да направя нещо за вас.
Колкото и незапознат да беше с дворцовите обноски, д’Артанян все пак почувствува студенината на тоя прием.
— Уви, господине — каза той, — днес виждам колко ми липсва препоръчителното писмо, което моят баща ми беше дал за вас!
— Наистина — отвърна господин дьо Тревил — учудвам се, че сте предприели толкова дълъг път без тоя задължителен спътник, единствена подкрепа за нас, беарнците.
— Имах писмо, господине, и слава богу, много добре написано — възкликна д’Артанян, — но ми го откраднаха най-подло!
И той разказа всичко, което се беше случило в Мьон, описа непознатия благородник с всички подробности и направи това с толкова жар и такава искреност, че очарова господин дьо Тревил.
— Чудно — каза замислен господин дьо Тревил. — Вие гласно ли споменахте името ми?
— Да, господине, навярно съм извършил тази непредпазливост; какво да се прави, име като вашето трябваше да ми бъде щит по пътя: разсъдете сам дали често съм се прикривал!
Ласкателството тогава беше на мода и господин дьо Тревил обичаше да му кадят тамян както крал или кардинал. Той не можа да се сдържи и се усмихна с явно задоволство, но усмивката му скоро изчезна и той сам се върна на приключението в Мьон.
— Кажете ми — продължи той, — този благородник нямаше ли малък белег на бузата?
— Да, като драскотина от куршум.
— Беше хубав мъж, нали?
— Да.
— Висок?
— Да.
— Блед и с кестеняви коси?
— Да, да, точно така. Но откъде познавате този човек, господине? Ах, ако го намеря някога, а аз ще го намеря, кълна ви се, дори и в ада…
— Той очакваше една жена, нали? — продължи дьо Тревил.
— Той поне замина, след като размени няколко думи с тази, която очакваше.
— Не знаете ли за какво говореха?
Предаде й някаква кутия, каза й, че вътре са нарежданията и й препоръча да отвори кутията чак в Лондон.
— Жената беше англичанка, нали?
— Той я наричаше милейди.
— Той е! — прошепна Тревил. — Той е! Аз пък мислех, че е още в Брюксел.
— О, господине! — извика д’Артанян. — Ако познавате този човек, кажете ми кой е, къде е и аз ще се откажа от всичко, дори от обещанието ви да ме направите мускетар, защото преди всичко искам да си отмъстя.
— Пазете се, млади момко — извика дьо Тревил. — Напротив, ако го видите, че се задава от едната страна на улицата, минете от другата! Не се блъскайте в такава скала: ще ви строши като стъкло.
— Това не пречи — каза д’Артанян, — ако някога го срещна…
— Но през това време не го търсете, съветвам ви.
Изведнъж дьо Тревил млъкна, обзет от внезапно подозрение. Голямата ненавист, която младият пътник изразяваше гласно към този човек, който — нещо доста невероятно — е задигнал писмото на баща му, тази ненавист не криеше ли някаква подлост? Този младеж не беше ли изпратен от негово високопреосвещенство? Не идеше ли той да му постави някаква примка? Този мним д’Артанян не беше ли някой таен агент на кардинала, когото искаха да вкарат в неговия дом, когото бяха пратили при него, за да спечели доверието му и после да го погуби, както това се беше случвало хиляди пъти! Този път той се вгледа по-внимателно в д’Артанян. Лицето му, което изразяваше хитър ум и престорена скромност, не го успокои много.
„Зная много добре, че е гасконец — помисли си той, — но той може да бъде такъв както за кардинала, така и за мене. Я да го изпитаме.“
— Приятелю — каза му той бавно, — искам пред сина на своя стар другар, защото аз приемам случката с изгубеното писмо за вярна, искам, казах, за да поправя студенината, която забелязахте в началото, да ви разкрия тайните на нашата политика. Кралят и кардиналът са много добри приятели; привидните им търкания служат само за да заблуждават глупците. Аз не искам един мой съгражданин, хубав кавалер, храбър момък, създаден да напредва, да стане жертва на всички тия преструвки и да се улови като глупак в примката, както много други, които по тоя начин са се проваляли. Запомнете добре, че аз съм предан на тия двама всемогъщи господари и че всичките ми сериозни постъпки ще имат само една цел — служба на краля и на господин кардинала, един от най-бележитите умове, които Франция е създала. И така, млади момко, съобразявайте се с това и ако изпитвате било по семейни, било по приятелски връзки или пък по инстинкт някаква вражда към кардинала, както това често се случва с благородниците, да се сбогуваме и да се разделим. Ще ви помагам винаги, но няма да бъдете мой приближен. Надявам се, че откровеността ми във всеки случай ще ви направи мой приятел, защото вие сте единственият младеж, на когото говоря така.