Тревил си казваше наум:
„Ако кардиналът ми е изпратил тая млада лисица, той навярно не е пропуснал, като знае колко го ненавиждам, да каже на своя шпионин, че най-добрият начин да ми угоди е да ми наговори най-лоши работи за него; разбира се, въпреки моите уверения тоя хитрец ще ми отговори, че мрази негово високопреосвещенство.“
Но очакванията на Тревил не се сбъднаха. Д’Артанян отвърна съвсем простичко:
— Господине, ида в Париж със съвсем същите намерения. Моят баща ми препоръча да не се покорявам на никого освен на краля, на господин кардинала и на вас и смята, че това са трите първи личности във Франция.
Д’Артанян, както навярно забелязахте, прибавяше господин дьо Тревил към другите двама, но той смяташе, че това допълнение няма да навреди с нищо.
— Аз изпитвам дълбока почит към господин кардинала — продължи той — и уважавам много постъпките му. Толкова по-добре за мене, господине, ако ми говорите, както сам казвате, откровено; в такъв случай ще ми направите честта да уважавате сходството във възгледите ни; но ако вие се отнасяте към мене с някакво недоверие, което всъщност е напълно естествено, чувствувам, че се погубвам, като казвам истината; но все едно, вие ще продължите да ме уважавате, а аз държа най-много на това.
Господин дьо Тревил бе крайно изненадан. Такава проницателност, такава откровеност в края на краищата възбудиха у него възхищение, но не разсеяха напълно съмненията му; колкото повече този младеж превъзхождаше другите младежи, толкова по-опасен ставаше той, ако се излъже човек в него. Все пак той стисна ръката на д’Артанян и му каза:
— Вие сте честен момък, но засега мога да направя за вас само това, което ви предложих преди малко. Моят дом ще бъде винаги отворен за вас. По-късно, когато ще имате възможност да се явявате при мене по всяко време и ще можете да използувате всеки благоприятен случай, навярно ще постигнете това, което желаете.
— С други думи, господине — заключи д’Артанян, — вие ще почакате да стана достоен. Добре тогава, бъдете спокоен — добави той с гасконска непринуденост, — няма да чакате дълго.
И той се поклони, за да се оттегли, сякаш останалото зависеше вече само от него.
— Почакайте — задържа го господин дьо Тревил, — обещах ви писмо за директора на академията. Толкова ли сте горд, млади благороднико, та няма да го приемете?
— Не, господине — възрази д’Артанян. — Обещавам ви, че него няма да го постигне съдбата на първото. Кълна ви се, ще го пазя така добре, че то ще стигне до местоназначението си и горко на онзи, който се опита да ми го отнеме!
Господин дьо Тревил се усмихна на това самохвалство и като остави младия си съгражданин край прозореца, където се намираха и където бяха разговаряли, седна до масата и почна да пише обещаното препоръчително писмо. През това време д’Артанян, който нямаше какво да прави, започна да барабани по стъклото, като гледаше мускетарите, които се разотиваха един след друг, следеше ги с поглед, докато изчезнат при завоя на улицата.
Като написа писмото, господин дьо Тревил го запечати, стана и се приближи до младежа, за да му го даде, но тъкмо когато д’Артанян протягаше ръка, за да вземе писмото, господин дьо Тревил остана много изненадан, като видя, че момъкът трепна, почервеня от гняв и изскочи от кабинета, като викаше:
— Ах, дявол да го вземе! Този път няма да ми избяга!
— Кой? Кой? — запита господин дьо Тревил.
— Той! Крадецът! — отвърна д’Артанян. — Ах! Предател! И изчезна.