— Луда глава! — прошепна господин дьо Тревил. — Само — добави той — дано това не е ловък начин да се измъкне, като видя, че лъжата му не мина.
IV
РАМОТО НА АТОС, ПОРТУПЕЯТ НА ПОРТОС И КЪРПИЧКАТА НА АРАМИС
Побеснял, д’Артанян премина с три скока чакалнята и се спусна към стълбището, по което смяташе да слезе презглава, но увлечен от тичането, той се блъсна с наведена глава о един мускетар, който излизаше от дома на господин дьо Тревил през някаква странична врата, удари го с челото си по рамото и го накара да извика или по-скоро да изреве.
— Извинете — каза д’Артанян и понечи да продължи пътя си, — извинете, много бързам.
Едва стигна до следната площадка на стълбището и една желязна ръка го хвана за портупея и го закова на мястото му.
— Значи бързате — извика мускетарят, блед като мъртвец. — Под този предлог ме блъскате, казвате „Извинете“ и мислите, че това е достатъчно! Не напълно, млади момко. Като чухте господин дьо Тревил да ни говори днес малко строго, да не мислите, че можете да се отнасяте с нас, както той ни говори? Опомнете се, приятелю, вие не сте господин дьо Тревил.
— Повярвайте — отвърна д’Артанян, като позна Атос, който след превръзката, направена му от лекаря, се прибираше в къщи, — повярвайте, че не го направих нарочно и понеже не го направих нарочно, казах: „Извинете“. Струва ми се, че това е достатъчно. Повтарям ви все пак и този път може би е излишно, честна дума, че бързам, много бързам. Пуснете ме, моля ви и ме оставете да ида да си свърша работата.
— Господине — каза Атос, като го пусна, — не сте учтив. Вижда се, че идете отдалеч.
Д’Артанян беше слязъл вече три-четири стъпала, но при забележката на Атос веднага се спря.
— По дяволите, господине! — каза той. — Колкото и отдалече да ида, вие няма да ме учите на добри обноски, предупреждавам ви.
— Кой знае — подметна Атос.
— Ах, ако не бързах толкова — извика д’Артанян — и ако не тичах след един човек…
— Господин бързи човече, мене ще ме намерите, без да тичате, чувате ли?
— А къде, ако обичате да ми кажете?
— При манастира Дешо.
— В колко часа?
— По обед.
— По обед, добре, ще бъда там.
— Постарайте се да не закъснеете, защото в дванадесет и четвърт ще ви отрежа ушите, където и да ви видя.
— Добре! — извика му д’Артанян. — Ще бъда там в дванадесет без десет.
И се затича с шеметна бързина, като още се надяваше да догони непознатия, който, ако се има предвид бавният му ход, навярно не беше отишъл далече.
Но на пътната врата Портос разговаряше с един караул. Между двамата събеседници имаше място тъкмо колкото за един човек. Д’Артанян помисли, че това място ще му бъде достатъчно и се спусна като стрела, за да мине между двамата. Но д’Артанян не беше взел предвид вятъра. Тъкмо когато щеше да премине, вятърът изду дългата мантия на Портос и д’Артанян попадна право в нея. Навярно Портос имаше причина да крепи тая съществена част от облеклото си, защото, вместо да отпусне края, който държеше, той го дръпна така, че д’Артанян се завъртя обратно и се уви в кадифето поради съпротивата на упорития Портос.
Д’Артанян чуваше ругатните на мускетаря, искаше да излезе изпод мантията, която му закриваше очите, и се мъчеше да се измъкне измежду гънките. Боеше се най-много да не повреди чудния портупей, който ни е известен. Но като отвори плахо очи, видя, че носът му се опира между двете рамена на Портос, с други думи, точно върху портупея.
Уви, както повечето неща на тоя свят, които блестят само отвън, портупеят беше златен само отпред, а отзад беше направен от обикновена биволска кожа. Портос нямаше възможност да се сдобие с цял златен портупей и като всеки истински самохвалко се беше задоволил с портупей, позлатен само до половината — на това се дължеше, разбира се, и настинката, и необходимостта от мантията.
— Дявол да го вземе! — ревна Портос, като правеше всички усилия да се отърве от д’Артанян, който пъплеше по гърба му. — Побеснели ли сте да връхлитате така върху хората!
— Извинете — каза д’Артанян, като се появи отново изпод мишницата на великана, — но много бързам, тичам след един човек и…
— Без очи ли сте, когато тичате? — запита Портос.
— Не — подскочи като ужилен д’Артанян, — и благодарение на очите си виждам дори това, което другите не виждат.
Портос, разбрал или не разбрал, се отдаде напълно на гнева си.
— Господине — каза той, — предупреждавам ви, че ще бъдете натупан, ако се държите така с мускетарите.