— Натупан, господине! — рече д’Артанян. — Това е силно казано.
— Казано от човек, който е привикнал да гледа враговете си право в лицето.
— Ей богу, зная много добре, че не им показвате гърба си! — И възхитен от подигравката, момъкът се отдалечи, като се смееше с цяло гърло.
Портос побесня от гняв и понечи да се хвърли върху д’Артанян.
— По-късно — викна му гасконецът, — по-късно, когато сте без мантия.
— Тогава в един часа зад Люксембург.
— Много добре, в един часа — извика д’Артанян и сви зад ъгъла на улицата.
Но той не видя никого нито по улицата, която премина, нито по другата, която можеше да обгърне сега с поглед. Колкото и бавно да бе вървял непознатият, той беше вече изчезнал. Може би бе влязъл в някоя къща. Д’Артанян разпитва за него всеки срещнат, слезе чак до реката, върна се по улица Сена и по улица Червен кръст, но не откри никаква следа. Все пак това тичане беше полезно за него — колкото повече челото му се обливаше в пот, толкова повече сърцето му изстиваше.
И той започна да мисли за случилите се преди малко събития. Те бяха много и злокобни. Беше едва единадесет часът, а сутринта му донесе немилостта на господин дьо Тревил, който положително е сметнал за малко неучтив начина, по който д’Артанян го напусна.
Освен това той си беше навлякъл два дуела с двама души — всеки от тях беше в състояние да убие трима д’Артаняновци — с други думи, с двама мускетари, с хора, които той толкова много уважаваше и ги поставяше в мисълта и в сърцето си над всички други.
Положението беше печално. Уверен, че Атос ще го убие, момъкът не се боеше много от Портос. Все пак понеже до последния си миг човек живее с надежда, той почна да се надява, че ще остане жив след двата дуела, разбира се, със страшни рани, и затова почна да си отправя следните укори за в бъдеще.
— Какъв глупак и какво говедо съм аз! Храбрият и нещастен Атос е ранен в рамото и аз точно там го бутнах с глава като овен. Учудва ме само едно — че не ме уби на място. Той имаше право да направи това, болката, която му причиних, трябва да е била ужасна. А Портос — о, с Портос, разбира се, случаят е по-смешен!
И младежът неволно започна да се смее, като се оглеждаше да не би този самотен смях, безпричинен за ония, които биха го видели, че се смее, да обиди някой минувач.
— А с Портос случаят е по-смешен, но аз все пак съм жалък глупак. Биваше ли така съвсем изневиделица да връхлитам върху хората. Не! И да си завирам носа, дето не ми е работа! Той, разбира се, щеше да ми прости — щеше да ми прости, ако не му бях говорил за тоя проклет портупей, макар и със забикалки! Да, със забикалки! Ах, какъв проклет гасконец съм аз! Ще остроумнича, дори когато ме пържат в тиган. Хайде, д’Артанян, хайде, приятелю — продължи да си говори той с всичката любезност, която мислеше, че дължи сам на себе си, — ако се отървеш, което не е много вероятно, за в бъдеще трябва да бъдеш извънредно учтив. Отсега нататък трябва да се възхищават от тебе, да те сочат за пример. Да бъдеш любезен и учтив, не значи да си страхливец. Погледни Арамис. Арамис е самата кротост, олицетворение на изискаността. Е, осмелил ли се е някой да каже, че Арамис е страхливец? Не, разбира се, не, и отсега нататък аз винаги ще го вземам за пример. А! Ето го и него.
Както вървеше и си говореше сам на себе си, д’Артанян беше стигнал на няколко крачки от дома д’Егийон и пред този дом забеляза Арамис, който разговаряше весело с трима благородници от кралската гвардия. И Арамис забеляза д’Артанян, но той не можеше да забрави, че господин дьо Тревил беше избухнал сутринта в присъствието на този младеж, а един свидетел на укорите, които мускетарите бяха получили, не му беше никак приятен, затова се престори, че не го вижда. Д’Артанян пък, изцяло увлечен от своите планове за помирение и учтивост, се приближи до четиримата младежи и им се поклони дълбоко с много приветлива усмивка. Арамис кимна леко с глава, но не се усмихна. И четиримата, разбира се, прекратиха в същия миг разговора си.
Д’Артанян не беше толкова глупав, за да не забележи веднага, че е излишен, но той не беше още достатъчно обигран в обноските на висшето общество, за да се измъкне ловко от неудобното положение, в което изпада обикновено човек, попаднал сред хора, които едва познава, и се е намесил в разговор, който не го засяга. Той самият търсеше начин да се измъкне колкото може по-умело, когато изпуснал кърпичката си и навярно по невнимание е стъпил върху нея; стори му се, че моментът е удобен Да заглади своята несъобразителност; той се наведе и най-любезно измъкна кърпичката изпод крака на мускетаря въпреки усилията на Арамис да я задържи. После му я подаде, като каза: