Игуменката започна да слуша по-внимателно, оживи се лека-полека и се усмихна:
„Добре — каза си милейди, — разговорът й харесва. Ако е кардиналистка, не влага поне фанатизъм.“
Тогава премина към преследванията, на които кардиналът подлагаше своите врагове. Игуменката само се прекръсти, без да одобри или да порицае.
Това затвърди у милейди мнението, че монахинята е по-скоро роялистка, отколкото кардиналистка.
Милейди продължи, като преувеличаваше все повече и повече.
— Аз съм напълно невежа по всички тези въпроси — обади се най-сетне игуменката. — Но колкото и далеч да сме от двореца, колкото и чужди да са ни светските дела, ние имаме много тъжни примери за това, което ни разказахте; една от нашите послушнички е пострадала много от отмъщението и от преследванията на господин кардинала.
— Една от вашите послушнички ли? — учуди се милейди. — О, боже мой! Бедната жена, съжалявам я.
— И имате право, защото тя е наистина за съжаление: затвор, заплахи, жестоки обноски, всичко е преживяла. Но в края на краищата — продължи игуменката — господин кардиналът навярно има пълно основание да постъпва така и макар че тя прилича на ангел, не бива винаги да се съди за хората по външността им.
„Добре! — каза си милейди. — Кой знае, може би ще открия нещо тук! Върви ми.“
И тя се постара да придаде на лицето си израз на пълна невинност.
— Уви! Зная това. Казват, че не трябва да се вярва на външността, но на какво да вярваме тогава, ако не на най-прекрасното творение на създателя! Аз пък може би ще се лъжа цял живот, но ще вярвам винаги на човек, чието лице ми е приятно.
— Вие значи сте склонна да вярвате, че тази млада жена е невинна? — запита игуменката.
— Господин кардиналът не преследва само престъпленията — отвърна тя. — Някои добродетели той преследва по-строго от някои злодеяния.
— Позволете ми, госпожо, да ви изкажа своята изненада — каза игуменката.
— От какво? — запита наивно милейди.
— От думите, които казвате.
— Какво чудно намирате в тези думи? — запита усмихната милейди.
— Вие сте приятелка на кардинала, щом като той ви изпраща тук, а въпреки това…
— А въпреки това говоря за него лошо — продължи милейди, като довърши мисълта на игуменката.
— Или поне не говорите добро.
— Това е, защото аз не съм негова приятелка — каза тя с въздишка, — а негова жертва.
— Но все пак писмото, с което той ви препоръчва на мене?…
— Е заповед за мене да стоя като в затвор, откъдето той ще ме измъкне чрез някои от своите сподвижници.
— Но защо не избягахте?
— Къде бих отишла? Вярвате ли, че има място на земята, където кардиналът не би стигнал, ако само си направи труд да си протегне ръката! Да бях мъж, това в краен случай пак би могло да стане, но една жена, какво може да направи една жена? Младата послушничка, която е тук при вас, опитвала ли се е да избяга?
— Не, наистина, но нейният случай е друг, мисля, че някаква любов я задържа във Франция.
— Тогава — въздъхна милейди, — ако тя обича, не е напълно нещастна.
— И така — забеляза игуменката, като гледаше милейди с растящо любопитство — аз виждам още една преследвана нещастница.
— За съжаление, да! — добави милейди.
Игуменката погледна за миг тревожно милейди, сякаш някаква нова мисъл й изникна в ума.
— Да не сте враг на нашата света вяра? — измънка тя.
— Аз ли! — възкликна милейди. — Аз, протестантка! О! Не! Кълна се в господа, който ни слуша, че напротив, аз съм ревностна католичка.
— Тогава, госпожо — рече усмихната игуменката, — успокойте се, домът, в който се намирате, няма да бъде много тежък затвор и ние ще сторим всичко, което е потребно, за да направим приятно вашето затворничество. Нещо повече, ще видите тук младата жена, преследвана навярно поради някаква дворцова интрига. Тя е мила и приятна.
— Как се казва тя?
— Беше ми препоръчана от едно много високопоставено лице под името Кети. Не съм се опитвала да узная другото й име.
— Кети! — извика милейди. — Как! Уверена ли сте?…
— Че се казва така ли? Да, госпожо, да не би да я познавате?
Милейди се усмихна вътрешно при мисълта, която й мина, че младата жена можеше да бъде някогашната й прислужничка. Споменът за това момиче беше свързан с гняв. Желание за отмъщение изкриви чертите на милейди — всъщност почти веднага лицето й придоби спокойното си и благосклонно изражение, което тази жена със сто лица беше изгубила за миг.
— И кога ще мога да видя тази млада дама, която вече ми стана толкова мила? — запита милейди.