— Това не пречи — продължи милейди, като смекчи усмивката си така, че да й придаде ангелско изражение — да бъда сама и преследвана.
— Слушайте — каза послушничката, — трябва да се уповаваме на небето! Рано или късно доброто, което сме направили, става наш защитник пред бога и знаете ли, може би е щастие за вас, колкото нищожна и безпомощна да съм, че ме срещнахте: защото, ако изляза оттук, ще намеря влиятелни приятели, които, след като се бориха за мене, ще могат да се борят и за вас.
— О, като казах, че съм сама — додаде милейди, с надеждата, че говорейки за себе си, ще накара и послушничката да проговори, — не искам да кажа, че нямам и аз някои високопоставени познати; но тези познати сами треперят пред кардинала: самата кралица не смее да поддържа борбата срещу страшния министър; имам доказателства, че нейно величество въпреки доброто си сърце неведнъж е била принудена да изоставя на гнева на негово високопреосвещенство хората, които са й услужвали.
— Повярвайте ми, госпожо, кралицата може да дава вид, че е изоставила тези хора, но не бива да се съди по външното впечатление; колкото повече те са преследвани, толкова повече тя мисли за тях; и често, когато те най-малко се надяват, тя им доказва, че не ги е забравила.
— Уви! — рече милейди. — Вярвам в това: кралицата е толкова добра.
— О! Значи вие познавате хубавата и благородна кралица, щом говорите така за нея! — извика възторжено послушничката.
— Искам да кажа — започна милейди, разбрала, че се е поувлякла, — че нея лично нямам честта да познавам, но познавам много от най-близките й приятели — познавам господин дьо Пютанж, познавах в Англия господин Дюжар, познавам господин дьо Тревил.
— Господин дьо Тревил! — извика послушничката. — Познавате ли господин дьо Тревил?
— Да, разбира се, дори много добре.
— Капитанът на кралските мускетари, нали?
— Капитанът на кралските мускетари.
— О! Но вие ще видите — извика послушничката, — че след малко ще се опознаем напълно и ще станем едва ли не приятелки; щом познавате господин дьо Тревил, вие навярно сте ходили у тях?
— Често! — отвърна милейди. Тя тръгна веднъж по тоя път и като видя, че лъжата успява, реши да продължи докрай.
— У тях навярно сте виждали някои от неговите мускетари?
— Всички, които приема обикновено! — отвърна милейди, за която този разговор започна да става действително интересен.
— Кажете ми имената на някои от онези, които познавате, и ще видите, че ще излязат мои приятели.
— Но — започна смутена милейди — познавам господин дьо Сувиньи, господин дьо Куртиврон, господин дьо Ферюсак.
Послушничката я остави да говори; после, като видя, че тя млъкна, запита:
— Не познавате ли един благородник — Атос? — Милейди побледня като платно и колкото и да се владееше, неволно извика, сграбчи ръката на събеседницата си и впи поглед в нея.
— Какво! Какво ви е? О, боже мой! — запита бедната жена. — Да не съм казала нещо, с което да съм ви оскърбила?
— Не, но това име ме изненада много, тъй като и аз познавах този благородник и ми се видя странно, че срещам човек, който, изглежда, добре го познава.
— О! Да! Добре! Добре! Не само него, но и приятелите му, господата Портос и Арамис!
— Наистина! И тях познавам! — извика милейди, която почувствува, че дори сърцето й се смразява.
— Е добре! Щом ги познавате, трябва да знаете, че те са добри и верни другари; защо не се обърнете към тях, ако имате нужда от подкрепа?
— Работата е там — измънка милейди, — че аз всъщност не съм свързана с никого от тях; познавам ги, защото за тях ми е говорил много един от приятелите им, господин д’Артанян.
— Вие познавате господин д’Артанян! — извика на свой ред послушничката, като сграбчи ръката на милейди и впи поглед в нея.
После, като забеляза странния поглед на милейди, каза:
— Извинете, госпожо, но какви са били отношенията ви с него?
— Но — започна объркана милейди — той ми е приятел.
— Вие ме лъжете, госпожо — рече послушничката, — вие сте му била любовница.
— Вие сте му била любовница, госпожо — извика на свой ред милейди.
— Аз! — каза послушницата.
— Да, вие; сега ви познах: вие сте госпожа Бонасийо. Младата жена се отдръпна изненадана и ужасена.
— О! Не отричайте! Отговорете! — продължи милейди.
— Е, добре! Да, госпожо! — призна послушницата. — Съпернички ли сме?
Лицето на милейди бе озарено от такъв свиреп огън, че във всеки друг случай госпожа Бонасийо би избягала от ужас; но тя се беше отдала всецяло на ревността си.