— Какво?
— Видях много хубава гора, която навярно стига до градината на манастира, кажете, че ми е позволено да се разхождам в тая гора. Кой знае? Може би ще стане нужда да изляза през някоя задна вратичка.
— Вие мислите за всичко.
— А вие забравяте едно…
— Какво?
— Да ме попитате имам ли нужда от пари.
— Вярно, колко искате?
— Всичко, което имате в себе си.
— Имам около петстотин пистола.
— И аз имам толкова. С хиляда пистола може да се посрещне всичко. Изпразнете джобовете си.
— Ето.
— Добре! Заминавате ли?
— След един час. Ще похапна, а през това време ще пратя да ми намерят един пощенски кон.
— Чудесно! Сбогом, кавалере!
— Сбогом, контесо!
— Моите почитания на кардинала.
— Моите почитания на сатаната.
Милейди и Рошфор се усмихнаха един на друг и се разделиха.
След един час Рошфор препусна в силен галоп. След пет часа минаваше през Арас.
Нашите читатели вече знаят как д’Артанян го позна и как тая среща вдъхна опасения у четиримата приятели и ги накара да ускорят пътуването си.
XXXIII
КАПКА ВОДА
Рошфор едва излезе и влезе госпожа Бонасийо. Тя свари милейди усмихната.
— Е, това, от което се опасявахте, се случи! — започна младата жена. — Тази вечер или утре кардиналът ще изпрати да ви вземат.
— Кой ви каза това, дете мое? — запита милейди.
— Чух го от устата на самия пратеник.
— Елате и седнете тук при мене — рече милейди.
— Добре.
— Почакайте да се уверя, че никой не ни подслушва.
— Защо са всички тия мерки?
— Ще узнаете.
Милейди стана и отиде до вратата, отвори я, погледна в коридора, върна се и седна до госпожа Бонасийо.
— Значи — каза тя — той изигра добре ролята си?
— Кой?
— Този, който се представи на игуменката като пратеник на кардинала.
— Та той роля ли играеше?
— Да, дете мое.
— Този човек значи не е…
— Този човек — продума милейди, като сниши глас — е моят брат.
— Вашият брат! — възкликна госпожа Бонасийо.
— Да! Само вие знаете тая тайна, дете мое; ако я поверите на когото и да било, аз съм загубена, а може би и вие.
— О! Боже мой!
— Слушайте, ето какво се е случило: брат ми, който идвал да ми помогне и да ме отвлече оттук насила, ако се наложи, срещнал пратеника на кардинала, който идел за мене; той го проследил. Като стигнали до някакво пусто отстранено място по пътя, той извадил шпагата си и заповядал на пратеника да му предаде книжата, които носел; пратеникът поискал да се защищава и брат ми го убил.
— О! — възкликна госпожа Бонасийо, като потрепера.
— Това е било единственото средство, разберете. Тогава брат ми решил да замени силата с хитрост: той взел книжата, представил се тук като пратеник на самия кардинал и след час-два една кола ще дойде да ме вземе от страна на негово високопреосвещенство.
— Разбирам; брат ви ще ви изпрати тая кола.
— Вярно; но това не е всичко: писмото, което сте получили и което мислите, че е от госпожа дьо Шеврьоз…
— Е?
— То е лъжливо.
— Как така?
— Да, лъжливо; то е примка, за да не се съпротивявате, когато дойдат да ви вземат.
— Но нали д’Артанян ще дойде.
— Не се заблуждавайте, д’Артанян и приятелите му са заети в обсадата на Ла Рошел.
— Отде знаете това?
— Брат ми срещнал пратеници на кардинала, преоблечени като мускетари. Щели да ви извикат на вратата, вие ще помислите, че имате работа с приятели, щели да ви отвлекат и да ви върнат в Париж.
— О, боже мой! Ще си загубя ума сред тоя хаос от престъпления. Чувствувам, че ако продължава така — добави госпожа Бонасийо, като покри с ръце челото си, — ще полудея!
— Чакайте…
— Какво?
— Чувам конски тропот, брат ми си отива: искам да му кажа още веднъж сбогом, елате.
Милейди отвори прозореца и кимна на госпожа Бонасийо да отиде при нея. Младата жена я послуша. Рошфор минаваше в галоп.
— Сбогом, братко — извика милейди.
Конникът дигна глава, видя двете млади жени и както препускаше, махна на милейди приятелски с ръка.
— Добрият Жорж! — каза тя, като затвори прозореца. По лицето й се четеше любов и тъга.
И тя седна пак на мястото си, сякаш потънала в лични размишления.
— Скъпа госпожо! — рече госпожа Бонасийо. — Извинете, че ви прекъсвам, но какво ще ме посъветвате да сторя? Боже мой! Вие сте по-опитна от мене, говорете, аз ви слушам.
— Първо — каза милейди, — може да се лъжа и д’Артанян и приятелите му да ви дойдат наистина на помощ.