— О! Това ще бъде много хубаво — извика госпожа Бонасийо, — но толкова много щастие не е за мене!
— Тогава вие разбирате, това ще бъде просто въпрос на време, нещо като надбягване — кой ще стигне пръв. Ако приятелите ви избързат, вие сте спасена; ако преварят съмишлениците на кардинала, вие сте загубена.
— О, да, да! Безвъзвратно загубена! Какво да правя тогава? Какво да правя?
— Има едно много просто, много естествено средство…
— Какво, кажете?
— Да чакате, скрита някъде в околността, и така да се уверите кои са хората, които ще дойдат да ви търсят.
— Но къде да чакам?
— О! Въпросът не е труден; аз също ще се спра и ще се скрия на няколко левги оттук, докато брат ми ме намери; ще ви взема със себе си, ще се скрием и ще чакаме заедно.
— Но няма да ме пуснат да замина, аз съм тук почти затворница.
— Понеже мислят, че заминавам по заповед на кардинала, няма да повярват, че сте много склонна да ме последвате.
— Е?
— Е! Колата ще бъде пред вратата, вие ще се сбогувате с мене, ще се качите на стъпалото, за да ме прегърнете за последен път; слугата на брат ми, който ще дойде да ме вземе, ще бъде предупреден, той ще даде знак на кочияша и ние ще препуснем в галоп.
— Но д’Артанян, ако дойде д’Артанян?
— Нали ще узнаем!
— Как?
— Нищо по-лесно. Ще изпратим в Бетюн слугата на брат ми, на него, както ви казах, можем да се доверим; той ще се преоблече и ще се скрие срещу манастира: ако дойдат пратениците на кардинала, няма да помръдне, ако са д’Артанян и приятелите му, ще ги доведе при нас.
— Но той познава ли ги?
— Разбира се, нали е виждал господин д’Артанян у дома!
— О, да, да, имате право! И така, всичко е добре, всичко се нарежда както трябва; но да не се отдалечаваме оттук.
— На седем-осем левги най-много; ще се настаним например до границата и при най-малката тревога ще напуснем Франция.
— А какво ще правим дотогава?
— Ще чакаме.
— Но ако дойдат?
— Колата на брат ми ще дойде преди тях.
— Но ако не съм при вас, когато дойдат да ви вземат; ако съм на обед или на вечеря например?
— Направете следното.
— Какво?
— Кажете на добрата игуменка, че за да бъдете колкото е възможно повече с мене, вие я молите да ви позволи да се храним заедно.
— Ще разреши ли тя?
— А защо не?
— О! Много добре, така ние няма да се разделяме нито за миг!
— Е, хайде! Слезте при нея да я помолите! Мене нещо ми тежи главата, ще отида в градината да се поразходя.
— Идете, а къде ще ви намеря.
— Тук след един час.
— Тук след един час; о, вие сте добра и аз съм ви благодарна!
— Как да не се грижа за вас? Дори да не бяхте хубава и прекрасна, нали сте приятелка на един от най-добрите ми приятели!
— Милият д’Артанян, колко ще ви бъде благодарен.
— Надявам се. Хайде! Всичко е уговорено, да слизаме.
— В градината ли отивате?
— Да.
— Тръгнете по този коридор, една тясна стълбичка ще ви изведе там.
— Чудесно! Благодаря.
И двете жени се разделиха, като си размениха приветливи усмивки.
Милейди бе казала истината, главата й тежеше, защото нестройните й още замисли се намираха в хаос. Тя имаше нужда да остане сама, за да подреди малко мислите си. Тя виждаше смътно в бъдещето; но й трябваше малко тишина и спокойствие, за да придаде на още неясните си мисли определена форма и да си състави план за действие.
Най-напред трябваше да отвлече госпожа Бонасийо, да я скрие на сигурно място и да я направи в краен случай своя заложница. Милейди започваше да се бои от изхода на този страшен двубой, в който враговете й влагаха толкова упорство, колкото тя ожесточение.
При това тя имаше чувството, което човек изпитва пред буря, че този изход е близък и положително страшен.
Главното за нея беше, както казахме, да държи госпожа Бонасийо в ръцете си. Госпожа Бонасийо беше животът на д’Артанян; нещо повече от живота му — животът на жената, която обичаше; в случай на несполука това беше средство да се водят преговори и да се получат положително добри условия.
И тъй, този въпрос беше вече уреден: госпожа Бонасийо щеше да я последва доверчиво, а скрие ли я веднъж в Армантиер, лесно беше да я накара да повярва, че д’Артанян не е ходил в Бетюн. Най-много след петнадесет дни Рошфор щеше да се върне: през тези петнадесет дни всъщност тя щеше да реши какво да направи, за да си отмъсти на четиримата приятели. Нямаше да скучае, слава богу, защото и предстоеше най-приятното забавление, което обстоятелствата можеха да поднесат на жена с нейния характер: да обмисли до съвършенство своето отмъщение.