Като размишляваше, тя се оглеждаше и се мъчеше да запомни разположението на градината. Милейди беше като добър пълководец, който предвижда едновременно и победата, и поражението, и е напълно готов според изгледите на боя да отиде напред или да отстъпи.
След един час тя чу нежен глас, който я викаше; беше госпожа Бонасийо. Разбира се, добрата игуменка се беше съгласила на всичко и още тази вечер те щяха да вечерят заедно.
Като влязоха в двора, чуха шум от кола, която спираше пред вратата.
Милейди се ослуша.
— Чувате ли? — попита тя.
— Да, шум от кола.
— Това е колата, която брат ми ни изпраща.
— О! Боже мой!
— Хайде, смелост!
Позвъниха на вратата на манастира, милейди не се беше излъгала.
— Качете се в стаята си — каза тя на госпожа Бонасийо, — навярно имате някои скъпоценности, които ще искате да вземете със себе си.
— Имам неговите писма — отвърна госпожа Бонасийо.
— Добре! Идете да ги вземете и елате в стаята ми, ще вечеряме набързо; може да пътуваме и през нощта, трябват ни сили.
— Велики боже! — промълви госпожа Бонасийо, като сложи ръка на гърдите си. — Задушавам се, не мога да вървя.
— Хайде, смелост, смелост! Помислете, че след четвърт час ще бъдете спасена и помислете, че това, което ще направите, го правите за него.
— О, да! Всичко е за него. Вие с една дума ми върнахте смелостта; хайде, ще дойда при вас.
Милейди се качи бързо в стаята си, намери там слугата на Рошфор и му даде наставления.
Той трябваше да чака при вратата; ако случайно се появяха мускетарите, колата трябваше да тръгне в галоп, да заобиколи манастира и да чака милейди в едно село на другия край на гората. В такъв случай милейди щеше да мине през градината и да отиде пеш до селото; ние казахме вече, че милейди познаваше много добре тая част на Франция.
Ако мускетарите не се появяха, всичко щеше да стане, както беше уговорено: госпожа Бонасийо щеше да се качи в колата, под предлог че ще се сбогува с нея, и тя щеше да я отвлече.
Госпожа Бонасийо влезе, а милейди, за да разсее всяко подозрение, ако тя подозираше нещо, повтори пред нея на слугата последната част от наставленията си.
Милейди зададе няколко въпроса за колата: тя беше карета, впрегната с три коня, карана от пощальон; слугата на Рошфор яздеше отпред като куриер.
Милейди напразно се опасяваше, че госпожа Бонасийо може да има някакви подозрения — бедната млада жена беше много чиста, за да подозира такова коварство в една жена, пък и името контеса Уинтър, която бе чула от игуменката, й беше съвсем непознато. Тя дори не знаеше, че една жена е имала толкова голям и съдбоносен дял в нещастията, които я бяха сполетели.
— Виждате ли — каза милейди, когато слугата излезе, — всичко е готово. Игуменката не подозира нищо и мисли, че идат да ме вземат от страна на кардинала. Този човек отива да даде последните нареждания. Хапнете малко, пийнете глътка вино и да вървим.
— Да — повтори несъзнателно госпожа Бонасийо, — да, да вървим.
Милейди й направи знак да седне срещу нея, наля й чашка испанско вино и й поднесе пилешки гърди.
— Виждате ли — рече й тя — как всичко е благоприятно за нас: настава нощ, призори ще стигнем в нашето убежище и никой няма да подозира къде сме. Хайде, смелост, хапнете нещо.
Госпожа Бонасийо хапна несъзнателно няколко хапки и потопи устни в чашата си.
— Хайде, хайде — подкани я милейди, като поднесе своята чаша към устните си, — вземете пример от мене.
Но като я приближи към устните си, ръката й остана неподвижна — тя чу по пътя далечен конски тропот, който приближаваше, после почти в същото време й се стори, че чува цвилене на коне.
Този шум я изтръгна от радостта й, както ревът на бурята ни събужда от хубав сън. Тя пребледня, изтича до прозореца, а госпожа Бонасийо се изправи, цяла разтреперана, и се облегна на стола си, за да не падне.
Не се виждаше още нищо — чуваше се само гропогът, който все повече и повече се приближаваше.
— О, боже мой! — извика госпожа Бонасийо. — Какъв е този шум?
— Това са нашите приятели или нашите врагове — отвърна милейди със страшното си хладнокръвие. — Стойте на мястото си, ще ви кажа.
Госпожа Бонасийо остана права безмълвна, неподвижна и бледа като статуя.
Тропотът се усилваше, конете бяха най много на сто и петдесет крачки; не се виждаха още, защото пътят извиваше. Но тропотът ставаше толкова ясен, че можеха да се преброят конете по отмерените удари на подковите ми.