Милейди гледаше, съсредоточила цялото си внимание; беше достатъчно светло и тя можеше да разпознае кои идат.
Изведнъж на завоя на пътя блеснаха везаните шапки и се развяха пера; тя преброи двама, после пет, после осем конника: единият яздеше няколко крачки напред.
Милейди изстена глухо. Тя разпозна, че този, който яздеше начело, е д’Артанян.
— Боже мой! Боже мой! — извика пак госпожа Бонасийо. — Какво има?
— Униформата на гвардейците на господин кардинала; нямаме нито миг за губене! — извика милейди. — Да бягаме, да бягаме!
— Да, да, да бягаме! — повтори госпожа Бонасийо, но прикована от ужас, не можа да пристъпи нито крачка.
Чуха как конниците минаха под прозореца.
— Елате! Хайде, елате де! — викаше милейди, като дърпаше младата жена за ръка, за да я отвлече. — Все още можем да избягаме през градината, ключът е у мене; но да побързаме, след пет минути ще бъде много късно.
Госпожа Бонасийо се помъчи да пристъпи, направи две крачки и падна на колене.
Милейди се опита да я повдигне и да я отнесе, но не успя.
В същия миг чуха тропота на колата, която препусна в галоп, щом се появиха мускетарите. После екнаха три или четири изстрела.
— За последен път, искате ли да дойдете? — извика милейди.
— Ох, боже мой! Боже мой! Много добре виждате, че нямам сили; виждате, че не мога да вървя: бягайте сама.
— Да бягам сама! Да ви оставя тук! Не, не, никога — викна милейди.
Изведнъж тя се изправи и зловеща мълния блесна в очите й: тя изтича до масата и сложи в чашата на госпожа Бонасийо нещо от камъка на пръстена си, който отвори с неимоверна бързина.
Беше червеникаво зрънце, което веднага се стопи.
После тя взе чашата с твърда ръка и каза:
— Пийте, виното ще ви подкрепи, пийте.
И поднесе чашата към устните на младата жена, която пи несъзнателно.
— Ах! Не исках да си отмъстя така — прошепна милейди, като остави с адска усмивка чашата на масата, — но какво да се прави, сторих всичко, което можех.
И изскочи из стаята.
Госпожа Бонасийо я видя как бяга, без да може да я последва; тя беше като ония хора, които сънуват, че ги гонят и напразно се мъчат да вървят.
Минаха няколко минути, страшен шум екна на вратата: всеки миг госпожа Бонасийо очакваше да се появи милейди, но тя не се появи.
На няколко пъти, навярно от ужас, студена пот ороси пламналото й чело.
Най-после тя чу скърцането на решетките, които отваряха, и по стълбите екнаха стъпки от ботуши и звънтене на шпори; вдигаше се голям шум, който приближаваше, и й се стори, че произнасят името й.
Изведнъж тя нададе радостен вик и се спусна към вратата, познала гласа на д’Артанян.
— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика тя. — Вие ли сте? Насам, насам.
— Констанс! Констанс! — обади се момъкът. — Къде сте? Боже мой!
В същия миг някой блъсна и разтвори вратата на килията; няколко мъже се втурнаха в стаята: госпожа Бонасийо беше паднала на едно кресло, без да може да се помръдне.
Д’Артанян захвърли още димящия пистолет, който държеше в ръка, и падна на колене пред любимата си; Атос сложи пистолета си на пояса; Портос и Арамис, които държаха шпагите си в ръка, ги прибраха в ножниците.
— О, д’Артанян! Любими д’Артанян! Най-после дойде, не си ме излъгал, наистина си ти!
— Да, да, Констанс! Пак сме заедно!
— О! Тя напразно казваше, че няма да дойдеш, аз тайно се надявах; не исках да бягам; о, добре съм направила, колко съм щастлива!
При думата „тя“ Атос, който си седеше спокойно, изведнъж стана.
— Тя! Коя тя! — запита д’Артанян.
— Другарката ми, тази, която от приятелски чувства към мене искаше да ме избави от моите гонители; тази, която помисли, че сте гвардейци на кардинала и избяга.
— Вашата другарка — извика д’Артанян, като стана по-бял от бялото було на любимата си. — за каква другарка говорите?
— За жената, чиято кола беше пред вратата, за жената, която каза, че е ваша приятелка, д’Артанян; за жената, на която сте разказали всичко.
— Името й, името й! — извика д’Артанян. — Боже мой, не знаете ли името й?
— Зная, споменаха го пред мене; почакайте… но странно… Главата ми се мае! Притъмнява ми!
— Елате, приятели, елате! Ръцете й са ледени — извика д’Артанян, — лошо й е; велики боже! Тя губи съзнание!
Докато Портос викаше с цяло гърло за помощ, Арамис изтича до масата, за да вземе чаша вода; но той се спря, като видя страшно сгърченото лице на Атос, който, изправен до масата, с настръхнали коси, със застинали от ужас очи, гледаше една от чашите и сякаш го измъчваше най-страшно подозрение.