Атос потъна в улицата, която минувачът му беше посочил. Като излезе на кръстопът, той се спря пак затруднен. Но понеже на кръстопътя имаше по-голяма възможност да срещне някого, се спря. И наистина след малко мина нощен пазач. Атос му повтори същия въпрос, който беше задал вече на първото лице, което срещна. Нощният пазач също така се изплаши и той отказа на Атос да го придружи и му посочи с ръка по кой път да тръгне.
Атос тръгна в тази посока и стигна до предградието, което беше на другия край на града, противоположен на тоя, отдето той и другарите му бяха дошли. Там той отново стана някак неспокоен и объркан и се спря за трети път.
За щастие мина просяк, който се приближи до Атос, за да му иска милостиня. Атос му предложи едно екю, за да го придружи, където отиваше. Просякът се поколеба за миг, но като видя сребърната монета, която блестеше в мрака, се реши и тръгна пред Атос.
Като стигнаха ъгъла на една улица, той му показа отдалеч малка, самотна, пуста и печална къщичка; Атос тръгна към нея и просякът, който беше получил възнаграждението си, бързо се отдалечи.
Атос я обиколи, преди да види вратата, която се губеше в червения цвят, с който тази къщичка беше боядисана: никаква светлина не проникваше през пролуките на капаците, никакъв шум не даваше да се предположи, че в нея живееше някой. Тя беше мрачна и няма като гроб.
Атос почука три пъти, без някой да му отвори. Но при третото почукване отвътре се приближиха стъпки; най-после вратата се открехна и се появи висок мъж, блед, с черни коси и брада.
Атос тихо размени с него няколко думи, после високият мъж направи знак на мускетаря, че може да влезе. Атос не чака, влезе веднага и вратата зад него пак се затвори.
Мъжът, когото Атос беше дошъл да търси толкова далече и когото намери толкова трудно, го въведе в своята лаборатория, където съединяваше с тел тракащите кости на един скелет. Цялото тяло беше вече сглобено — само черепът бе поставен на една маса.
Цялата останала покъщнина показваше, че човекът, в чиято стая се намира, се занимаваше с естествени науки — имаше стъкленици, пълни със змии, надписани с названието на видовете, сушени гущери блестяха като изумруди, поставени в големи рамки от черно дърво, и накрая китки диви билки, благоуханни и навярно надарени със свойства, непознати за обикновените хора, бяха окачени на тавана и висяха по ъглите на стаята.
При това никакво семейство, никакви слуги — високият мъж живееше сам в тази къща.
Атос хвърли студен и равнодушен поглед върху всички предмети, които току-що споменахме, и по покана на човека, заради когото беше дошъл, седна до него.
Тогава той му обясни причината на своето посещение и каква услуга искаше от него. Но едва му изложи молбата си и непознатият, който стоеше прав пред мускетаря, се отдръпна ужасен и отказа. Тогава Атос извади от джоба си малък лист, на който бяха написани два реда, скрепени с подпис и с печат, и ги показа на непознатия, който тъй преждевременно проявяваше такова отвращение. Високият мъж едва прочете двата реда, видя подписа и позна печата и се поклони в знак, че няма вече никакво възражение и че е готов да се подчини.
Атос не искаше нищо повече — той стана, поздрави и излезе. Тръгна по същия път, по който беше дошъл, прибра се в странноприемницата и се затвори в стаята си.
Призори д’Артанян влезе в стаята му и го попита какво трябва да правят.
— Ще чакаме — отвърна Атос.
След малко игуменката на манастира съобщи на мускетарите, че погребението ще стане по обяд. А за убийцата нямало никакво известие. Открили бяха само, че е избягала през градината по пясъка имаше следи от нейните стъпки и бяха намерили вратата затворена, а ключът беше изчезнал.
В определения час лорд Уинтър и четиримата приятели отидоха в манастира. Всички камбани биеха, параклисът беше отворен, а решетката на клироса беше затворена. Сред клироса бе изложено тялото на жертвата, облечена в одеждите си на послушница. От двете страни на клироса и зад решетките, откъдето се влизаше в манастира, стояха всички кармелитки, които слушаха оттам божията служба и сливаха песните си с песните на свещениците, без да виждат миряните и без да бъдат виждани от тях.