На вратата на параклиса д’Артанян почувствува, че пак губи смелостта си; той се обърна да потърси Атос, но Атос беше изчезнал.
Верен на задачата си да отмъсти, Атос бе накарал да го заведат в градината и там, на пясъка, като проследи леките стъпки на жената, която беше оставяла кървава диря навсякъде, където беше минала, той стигна до портата, която водеше към гората, накара да му я отворят и потъна в гората.
Тогава всичките му съмнения се потвърдиха; пътят, по който колата беше изчезнала, заобикаляше гората. Атос вървя известно време по пътя, устремил поглед в земята; леки кървави петна от рана, нанесена на човека, който придружаваше колата като куриер, или на някой от конете, бяха нашарили пътя. На около три четвърти левги, на петдесет крачки от Фестюбер, се виждаше по-голямо кърваво петно; почвата беше утъпкана от конете. Между гората и това изобличаващо място, малко отвъд разровената земя, се виждаше същата следа от малки стъпки, както в градината; колата беше спирала.
На това място милейди беше излязла от гората и се беше качила в колата.
Доволен от откритието, което потвърждаваше всичките му подозрения, Атос се върна в странноприемницата и намери Планше, който го очакваше с нетърпение.
Предвижданията на Атос се оправдаха.
Планше тръгнал по пътя, забелязал както Атос кървавите петна, познал както Атос мястото, където бяха спирали конете; но той продължил по-нататък от Атос, така че в селото Фестюбер, като пиел в една странноприемница, научил, без да има нужда да разпитва, че предния ден към осем и половина вечерта един ранен мъж, който придружавал една жена — тя пътувала с пощенска кола, — бил принуден да спре, тъй като не можел да продължи по-нататък. Раняването се приписвало на крадци, които спрели колата в гората. Мъжът останал в селото, жената сменила конете и продължила пътя си.
Планше тръгнал да търси пощальона, който карал колата, и го намерил. Той бил закарал дамата до Фромел, а от Фромел тя заминала за Армантиер. Планше тръгнал по един пряк път и в седем часа сутринта бил в Армантиер.
Там имало само една странноприемница, при пощата. Планше се представил като слуга без работа, който търси място. Не разговарял и десет минути с прислугата в страноприемницата и узнал, че една жена пристигнала сама в единадесет часа вечерта, наела стая, повикала съдържателя на странноприемницата и му казала, че желае да прекара известно време в околността.
На Планше не му трябвало нищо повече. Той избързал на мястото, където била определена срещата, намерил тримата слуги точни на поста си, поставил ги на стража пред всички изходи на странноприемницата и дошъл да намери Атос, кой то изслушваше последните сведения на Планше, когато приятелите му се върнаха.
Лицата на всички бяха мрачни и страшно напрегнати, дори кроткото лице на Арамис.
— Какво трябва да правим? — запита д’Артанян.
— Ще чакаме — отвърна Атос. Всеки се прибра в стаята си.
В осем часа вечерта Атос заповяда да оседлаят конете и накара да предупредят приятелите му и лорд Уинтър да се приготвят за път.
В миг и петимата бяха готови. Всеки провери оръжието си и го приведе в ред. Атос слезе последен и намери д’Артанян, който беше вече на коня си и нямаше търпение.
— Търпение — рече Атос, — чакаме още един човек. Четиримата конници се озърнаха учудени и напразно се мъчеха да се сетят кой е човекът, когото чакаха.
В това време Планше доведе коня на Атос — мускетарят се метна леко на седлото.
— Почакайте ме — каза той, — ще се върна. — И препусна в галоп.
След четвърт час той наистина се върна, придружен от един мъж с маска и загърнат в голяма червена мантия.
Лорд Уинтър и тримата мускетари се спогледаха въпросително. Никой от тях не можеше да осведоми другите, защото никой не знаеше кой е този мъж. Но решиха, че така трябва да бъде, защото това ставаше по нареждане на Атос.
В девет часа малката група конници, водени от Планше, потеглиха — тръгнаха по пътя, по който беше минала колата.
Печална гледка представляваха тези шестима мъже, които препускаха мълчаливи, потънал всеки в мислите си, мрачни като отчаянието и страшни като възмездие.
XXXV
СЪДЪТ
Беше бурна и мрачна нощ, тежки облаци покриваха небето и забулваха звездната светлина; луната щеше да изгрее едва в полунощ.
Понякога при светлината на мълния, блеснала на хоризонта, се виждаше пътят, който се виеше бял и пуст. Угаснеше ли мълнията, всичко потъваше в мрак.