Всеки миг Атос викаше д’Артанян, който излизаше винаги начело на малката група, и го принуждаваше да се върне на мястото си, което напускаше пак след миг, той имаше само една мисъл — да препуска напред, и препускаше.
Преминаха мълчаливо селото Фестюбер, където беше останал раненият слуга, после минаха покрай Ришбургската гора. Като стигнаха в Ерлие, Планше, който водеше групата, свърна наляво.
На няколко пъти лорд Уинтър, Портос или пък Арамис се опитваха да заговорят мъжа с червената мантия, но на всеки въпрос, който му задаваха, той се покланяше, без да отговори. Тогава пътниците разбраха, че има някаква причина непознатият да пази мълчание, и престанаха да го заговарят.
При това бурята приближаваше, светкавици блясваха бързо една след друга, започна да гърми и вятърът, предвестник на урагана, свиреше в перата и в косите на конниците.
Групата препусна в силен тръс.
Като минаха Фромел, бурята се разрази. Те се загърнаха в мантиите си. Оставаха им още три левги; изминаха ги под проливен дъжд.
Д’Артанян беше свалил шапката си и не бе сложил мантията. Изпитваше удоволствие да оставя водата да се стича по горящото му чело и по тялото му, разтърсвано от трескави тръпки.
Когато малката група отмина Госкал и наближаваше пощата, човек, застанал на завет под едно дърво, се отдели от стъблото му, с което се беше слял в мрака, и излезе насред пътя, като сложи пръст на устните си. Атос позна Гримо.
— Какво има? — извика Атос. — Да не е напуснала Армантиер?
Гримо кимна утвърдително с глава. Д’Артанян скръцна със зъби.
— Тихо, д’Артанян! — успокои го Атос. — Аз съм се заел с всичко, оставете ме аз да разпитвам Гримо.
— Къде е тя? — запита Атос. Гримо протегна ръка към река Лис.
— Далеч ли е оттук? — попита Атос.
Гримо показа на своя господар препънатия си показалец.
— Сама ли е? — попита Атос. Гримо направи знак, че е сама.
— Господа — рече Атос, — тя е сама, на половин левга оттук, в посока към реката.
— Добре — каза д’Артанян, — води ни, Гримо.
Гримо тръгна направо през полето и стана водач на групата.
След около петстотин крачки видяха ручей и минаха по брода му.
При блясъка на една мълния забелязаха селото Ангенгем.
— Там ли е, Гримо? — попита Атос. Гримо кимна с глава, че не е там.
— Тихо! — прошепна Атос.
И групата продължи пътя си.
Друга мълния блесна. Гримо протегна ръка и при синкавата светлина на огнената змия видяха малка, самотна къща на брега на реката, на стотина крачки от някакъв сал.
Един прозорец беше осветен.
— Стигнахме — обяви Атос.
В този миг човек, легнал в един трап, стана — беше Мускетон; той посочи с пръст осветения прозорец.
— Там е — рече той.
— А Базен? — запита Атос.
— Докато аз пазех прозореца, той пазеше вратата.
— Добре — каза Атос, — вие всички сте верни слуги.
Атос слезе от коня си, подаде поводите на Гримо и пристъпи към прозореца, а на останалите направи знак да свърнат към вратата.
Малката къща беше оградена с жив плет, висок две-три стъпки. Атос прескочи плета и отиде до прозореца, който нямаше капаци, но малките перденца, които го закриваха до половината, бяха плътно дръпнати.
Той се качи на каменния перваз, за да може да надникне над перденцата.
При светлината на лампата той видя жена, загърната с тъмна мантия, седнала на столче пред угасващ огън; беше се облакътила на обикновена маса и подпираше глава с двете си ръце, бели като слонова кост.
Не се виждаше лицето й, но зловеща усмивка пробягна по устните на Атос; не можеше да има съмнение, беше тази, която той търсеше.
В този миг изцвили кон. Милейди дигна глава, видя бледото лице на Атос, долепено до стъклото, и нададе вик.
Атос разбра, че го е познала, блъсна с коляно и с ръка прозореца, прозорецът се отвори, стъклата се счупиха.
И Атос като дух на отмъщението скочи в стаята.
Милейди изтича към вратата и я отвори, но на прага стоеше д’Артанян, по-блед и още по-страшен от Атос.
Милейди извика и отстъпи. Д’Артанян, като мислеше, че тя има някаква възможност да избяга и в страха си да не им се изплъзне, извади пистолета си от пояса, но Атос дигна ръка.
— Приберете оръжието си, д’Артанян — рече той. — Тази жена трябва да бъде осъдена, а не убита. Почакай още малко, д’Артанян, и ще бъдеш удовлетворен. Влезте, господа.
Д’Артанян го послуша, тъй като Атос имаше тържествен глас и властни движения на съдия, изпратен от самия бог. След д’Артанян влязоха Портос, Арамис, лорд Уинтър и мъжът с червената мантия.