Четиримата слуги пазеха вратата и прозореца.
Милейди беше паднала на стола си с протегнати ръце, сякаш искаше да прогони страшното видение; като забеляза девера си, тя нададе страшен вик.
— Какво искате? — извика милейди.
— Ние търсим — каза Атос — Шарлота Бексън, която се наричаше най-напред контеса дьо Ла Фер, после лейди Уинтър, баронеса Шефилд.
— Аз съм, аз съм! — прошепна тя извън себе си от ужас. — Какво искате от мене?
— Ние искаме да ви съдим за вашите престъпления — отвърна Атос. — Вие сте свободна да се защищавате, оправдайте се, ако можете. Господин д’Артанян, вие пръв ще обвинявате.
Д’Артанян излезе напред.
— Пред бога и пред хората — подзе той — обвинявам тази жена в отравянето на Констанс Бонасийо, която почина снощи.
Той се обърна към Портос и Арамис.
— Ние потвърждаваме — казаха в един глас двамата мускетари.
Д’Артанян продължи:
— Пред бога и пред хората обвинявам тази жена, че се опита да отрови мене самия с вино, което ми изпрати от Вилроа с лъжливо писмо, с което искаше да ме убеди, че виното е изпратено от приятелите ми. Бог ме спаси, но вместо мене умря друг човек, който се наричаше Бризмон.
— Ние потвърждаваме — казаха със същия глас Портос и Арамис.
— Пред бога и пред хората обвинявам тази жена, че ме подтиквала да убия барон дьо Вард и понеже никой от присъствуващите не може да потвърди достоверността на това обвинение, поддържам го лично аз.
— Аз свърших.
И д’Артанян мина от другата страна на стаята, при Портос и Арамис.
— Ваш ред е, милорд! — каза Атос. Лордът се приближи.
— Пред бога и пред хората — заяви той — обвинявам тая жена, че накара да убият Бъкингамския дук.
— Бъкингамският дук убит!? — викнаха в един глас всички присъствуващи.
— Да — отговори лордът, — убит! Като получих писмото, с което ме предупреждавахте, аз заповядах да арестуват тая жена и оставих да я пази един честен служител. Тя поквари този човек, сложи му кинжал в ръката, накара го да убие дука и в този миг може би Фелтън заплаща с главата си престъплението на тая фурия.
Съдиите потрепераха при разкриването на тези още неизвестни престъпления.
— Това не е всичко — продължи лорд Уинтър. — Брат ми, който ви беше направил своя наследница, умря за три часа от някаква странна болест, която оставя синкави петна по цялото тяло. Снахо, от какво умря мъжът ви?
— Ужас! — извикаха Портос и Арамис.
— Убийца на Бъкингам, убийца на Фелтън, убийца на моя брат, аз искам правосъдие срещу вас и заявявам, че ако не го получа, аз сам ще го извърша.
И лорд Уинтър мина и застана до д’Артанян, като остави мястото свободно за друг обвинител.
Милейди отпусна чело в двете си ръце и се опита да събере мислите си, объркани от смъртно зашеметяване.
— Сега е мой ред — обади се Атос, треперейки, както лъв трепери, като гледа змия. — Сега е мой ред. Аз се ожених за тази жена, когато беше още съвсем млада, ожених се против волята на цялото ми семейство; дадох й богатството си, дадох й името си; и един ден открих, че тази жена е жигосана: тази жена има лилия на лявото си рамо.
— О! — извика милейди, като стана. — Заклевам ви да намерите съда, който е произнесъл тая подла присъда. Заклевам ви да намерите онзи, който я е изпълнил.
— Мълчете — обади се един глас. — На това аз ще отговоря! И мъжът с червената мантия също се приближи.
— Кой е този човек, кой е този човек? — извика милейди, задъхана от ужас, косите й се разпуснаха и се изправиха над мъртво бледото й лице, сякаш бяха живи.
Всички очи се извърнаха към този човек, защото никой освен Атос не го познаваше.
И Атос го гледаше също така учуден както другите, защото не знаеше как той можеше да бъде замесен в тази ужасна драма, която сега се разкриваше.
Като се приближи до милейди с бавна и тържествена походка, така че само масата го разделяше от нея, непознатият свали маската си.
Милейди гледа известно време с нарастващ ужас бледото, окръжено с черни бакенбарди и коси лице, по което се четеше само ледено равнодушие, после изведнъж стана и се прилепи о стената.
— О! Не, не — прошепна тя, — това е адско видение! Не е той! Помощ! Помощ! — извика тя с пресипнал глас, като се обърна към стената, сякаш можеше да си пробие през нея път с ръцете си.
— Но кой сте вие? — извикаха всички свидетели на тая сцена.
— Попитайте тая жена — отговори мъжът с червената мантия, — нали видяхте много добре, че тя ме позна.
— Лилският палач, лилският палач! — викаше милейди, обзета от безумен ужас, като впиваше ръце в стената, за да не падне.