От време на време широка светкавица озаряваше небето открай докрай, извиваше се като змия над мрачните дървета и като страшен ятаган разсичаше на две небето и водата. Ни лъх не лъхваше в натежалия въздух. Мъртва тишина подтискаше цялата природа, почвата беше влажна и хлъзгава от дъжда, който беше валял, и освежената трева благоухаеше по-силно.
Двама слуги влачеха милейди, хванали я от двете страни за ръка; палачът вървеше след тях, а лорд Уинтър, д’Артанян, Атос, Портос и Арамис — след палача.
Планше и Базен вървяха последни.
Двамата слуги водеха милейди към реката. Устните й бяха безмълвни, но очите й говореха със своето неизразимо красноречие и умоляваха всеки, към когото се обърнеха.
Понеже вървеше няколко крачки напред, тя каза на слугите:
— Хиляда пистола на всеки от вас, ако ми помогнете да избягам; но ако ме предадете на господарите си, аз имам тук наблизо хора, които ще отмъстят и ще ви накарат да заплатите скъпо за смъртта ми.
Гримо се колебаеше. Мускетон цял трепереше. Атос, който беше чул гласа на милейди, бързо се приближи, лорд Уинтър го последва.
— Махнете тия слуги — рече той, — тя им говори, те не са вече сигурни.
Повикаха Планше и Базен, които смениха Гримо и Мускетон.
Като стигнаха брега, палачът се приближи до милейди и върза краката и ръцете й.
Тогава тя наруши мълчанието и извика:
— Вие сте подлеци, вие сте жалки убийци, събрали сте се десет души, за да посечете една жена; пазете се, ако никой не ми помогне, ще отмъстят за мене!
— Вие не сте жена — каза студено Атос, — вие не принадлежите на човешкия род, вие сте демон, избягал от ада, и ние искаме да ви върнем пак там.
— О, добродетелни господа! — извика милейди. — Внимавайте, всеки, който се докосне до един косъм от главата ми, е също убиец!
— Палачът може да убива, без да бъде убиец, госпожо — отвърна мъжът с червената мантия, като удари по широката си шпага. — Той е последният съдия, това е всичко: — Nachrichter, както казват нашите съседи немците.
И понеже, като казваше тези думи, той я връзваше, милейди нададе два-три диви вика, които прозвучаха мрачно и странно в нощта и замряха вдън гората.
— Но ако аз съм виновна, ако съм извършила престъпленията, в които ме обвинявате — виеше милейди, — заведете ме в съда. Вие не сте съдии, за да ме осъждате.
— Предложих ви Тайбърн — рече лорд Уинтър, — защо не се съгласихте?
— Защото не искам да умра! — извика милейди, като се мъчеше да се изскубне. — Защото съм много млада, за да умра!
— Жената, която отровихте в Бетюн, беше по-млада от вас, госпожо, и все пак тя умря — каза горчиво д’Артанян.
— Ще постъпя в манастир, ще стана монахиня! — викаше милейди.
— Вие бяхте в манастир — обади се палачът — и излязохте оттам, за да погубите брат ми.
Милейди извика от ужас и падна на колене. Палачът я прихвана под мишницата и поиска да я занесе към лодката.
— О, боже мой! — извика тя. — Боже мой! Ще ме удавите ли!
Тези викове бяха толкова сърцераздирателни, че д’Артанян, който в началото държеше най-много да се преследва милейди, се отпусна на един пън, склони глава и запуши с длани ушите си; но въпреки това той продължаваше да я чува как вика и заплашва.
Д’Артанян беше най-млад от всички и не издържа.
— О, не мога да понеса тая страшна гледка! Не мога да се съглася тази жена да умре така!
Милейди чу тези думи и лъч на надежда я озари.
— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика тя. — Спомни си, че аз те обичах!
Младежът стана и пристъпи крачка към нея. Но Атос се изправи, изтегли шпагата си и му препречи пътя.
— Ако пристъпите още една крачка, д’Артанян — каза му той, — ще кръстосаме шпагите си.
Д’Артанян падна на колене и започна да се моли.
— Хайде, палачо! — продължи Атос. — Изпълни длъжността си!
— С удоволствие, ваша милост — отговори палачът, — защото както е вярно, че аз съм добър католик, твърдо вярвам, че постъпвам справедливо, като изпълнявам длъжността си спрямо тази жена.