— Добре.
Атос пристъпи крачка към милейди.
— Прощавам ви — рече й той — злото, което ми направихте; прощавам ви за разбитото си бъдеще, за изгубената чест, за опетнената любов и за своята душа, навеки погубена от отчаянието, в което ме хвърлихте. Умрете в мир.
Лорд Уинтър също пристъпи.
— Прощавам ви — каза той — за отравянето на моя брат, за убийството на негова светлост лорд Бъкингам; прощавам ви за смъртта на бедния Фелтън, прощавам ви покушението над моя живот. Умрете в мир.
— А аз, госпожо — поде д’Артанян, — простете ми, че с недостойна за един благородник измама възбудих вашия гняв. А в замяна на това аз ви прощавам за убийството на моята приятелка, за жестоките ви отмъщения над мене, прощавам ви и плача за вас. Умрете в мир.
— I am lost22 — прошепна на английски милейди. — I must die23.
Тогава тя стана сама и хвърли наоколо един от онези светли погледи, които сякаш бликаха от пламенни очи. Не видя нищо.
Ослуша се, не чу нищо. Оградена беше само от врагове.
— Къде ще умра? — запита тя.
— На другия бряг — отвърна палачът.
Тогава той я качи на лодката и когато се канеше да скочи и той, Атос му подаде пари.
— Вземете — каза той, — това е цената за изпълнението на присъдата; нека всички знаят, че постъпваме като съдии.
— Добре — рече палачът, — а сега пък нека тази жена узнае, че аз не изпълнявам длъжността си, а своя дълг.
И хвърли парите в реката.
Лодката се отдалечи към левия бряг на Лис, като отнасяше престъпницата и палача. Другите останаха на десния бряг, паднали на колене.
Лодката се плъзгаше бавно покрай въжето на сала, озарена от бледата светлина на луната, която минаваше през облака, надвиснал в този миг над водата.
Видяха я как стигна до другия бряг; хората се открояваха като черни сенки на пурпурния хоризонт.
Докато плаваха, милейди беше успяла да развърже въжето, което свързваше краката й. Като стигнаха брега, тя скочи леко на земята и побягна.
Но почвата беше влажна: като се изкачи на върха на склона, тя се хлъзна и падна на колене.
Суеверна мисъл навярно я овладя; тя разбра, че небето й отказва своята помощ, и остана така, с наведена глава и скръстени ръце.
Тогава от другия бряг видяха как палачът издига бавно двете си ръце, лунен лъч озари острието на широкия му меч.
Двете ръце се отпуснаха; чу се свистенето на меча и викът на жертвата, после едно обезглавено тяло се строполи под удара.
Тогава палачът развърза червената си мантия, постла я на земята, положи в нея тялото, хвърли вътре главата, върза я за четирите краища, дигна я на рамото си и пак се качи в лодката.
Като стигна сред Лис, той спря лодката, надвеси товара си над реката и извика високо:
— Да се изпълни божието правосъдие!
И пусна трупа в най-дълбоката вода, която веднага се затвори над него.
След три дни четиримата мускетари се прибраха в Париж. Те не бяха пресрочили отпуска си и още същата вечер отидоха да направят обичайното си посещение у господин дьо Тревил.
— Е, господа — запита ги храбрият капитан, — добре ли се забавлявахте през разходката си?
— Отлично! — отвърна Атос от свое име и от името на другарите си.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
На шести следния месец, верен на обещанието, което беше дал на кардинала, да напусне Париж и да се върне в Ла Рошел, кралят излезе от столицата, още напълно замаян от вестта, която се беше пръснала, че Бъкингам е убит.
Макар и предупредена, че мъжът, когото толкова много обичаше, е изложен на опасност, кралицата не искаше да повярва, когато й съобщиха за смъртта му. Тя дори извика непредпазливо:
— Не е истина! Той току-що ми писа!
Но на другия ден трябваше да повярва в тая съдбоносна вест — Ла Порт, задържан като всички в Англия по заповед на Чарлз I, пристигна и донесе последния предсмъртен подарък, който Бъкингам изпращаше на кралицата.
Радостта на краля беше много голяма — той не се постара да я скрие и дори умишлено я изразяваше пред кралицата.
Като всички слабохарактерни хора Луи XIII не беше великодушен.
Но скоро кралят стана пак мрачен и неразположен. Челото му не се проясняваше задълго. Чувствуваше, че като се върне в лагера, ще поеме пак робството си, и все пак се връщаше.
Кардиналът беше за него омайваща змия, а той — птичката, която прелита от клон на клон, без да може да й избегне.
Завръщането към Ла Рошел беше много тъжно. Особено нашите четирима приятели караха другарите си да се чудят. Пътуваха заедно, един до друг, с мрачен поглед и наведени глави. Само Атос повдигаше от време на време широкото си чело. Мълния бляскаше в очите му, горчива усмивка пробягваше по устните му, после и той като приятелите си отново потъваше в мисли.