Ришельо остана прав, облегнат на камината — между него и д’Артанян се намираше маса.
— Господине — подзе кардиналът, — вие сте арестуван по моя заповед.
— Казаха ми, монсеньор,
— Знаете ли защо?
— Не, монсеньор, защото единственото нещо, за което бих могъл да бъда арестуван, не ви е известно още, ваше високопреосвещенство.
Ришельо погледна втренчено младия човек.
— Как! — рече той. — Какво означава това?
— Ако благоволите, монсеньор, да ми кажете най-напред какви престъпления ми приписват, аз ще ви кажа после какво съм извършил.
— Приписват ви престъпления, заради които са падали по-знатни глави от вашата, господине! — отговори кардиналът.
— Какви, монсеньор? — запита д’Артанян със спокойствие, което зачуди самия кардинал.
— Обвиняват ви, че сте били във връзка с враговете на кралството, обвиняват ви, че сте открили държавни тайни, обвиняват ви, че сте се опитали да провалите плановете на своя военачалник.
— А кой ме обвинява в това, монсеньор? — попита д’Артанян, който подозираше, че обвинението бе дошло от милейди. — Една жена, жигосана от правосъдието на страната, една жена, която се е омъжила за един мъж във Франция и за друг в Англия, една жена, която е отровила втория си мъж и се опита да отрови и мене самия!
— Какво говорите, господине? — извика учуден кардиналът. — За коя жена говорите така?
— За милейди Уинтър — отвърна д’Артанян. — Да, за милейди Уинтър, чиито престъпления навярно вие, ваше високопреосвещенство, не сте знаели, когато сте я удостоили с доверието си.
— Господине — каза кардиналът, — ако милейди Уинтър е извършила престъпленията, които изредихте, тя ще бъде наказана.
— Тя е наказана, монсеньор.
— И кой я наказа?
— Ние.
— В затвора ли е?
— Тя е мъртва.
— Мъртва! — повтори кардиналът, който не можеше да повярва на ушите си. — Мъртва! Казахте, че е мъртва, нали?
— Тя се опита три пъти да ме убие и аз й простих; но тя уби жената, която обичах. Тогава аз и приятелите ми я заловихме, съдихме я и я осъдихме.
И д’Артанян разказа за отравянето на госпожа Бонасийо в кармелитския манастир в Бетюн, за съда в самотната къща и за изпълнението на присъдата на брега на река Лис.
Тръпка пробягна по цялото тяло на кардинала, който все пак не потреперваше лесно.
Но изведнъж, сякаш под влиянието на някаква скрита мисъл, мрачното дотогава лице на негово високопреосвещенство се разведри полека-лека и стана съвсем ясно.
— И така — продължи кардиналът с кротък глас, който беше в противоречие със суровите му думи — вие сте си присвоили правата на съдии, без да мислите, че тези, които наказват, без да имат правото да наказват, са убийци!
— Монсеньор, заклевам ви се, че нито за миг не съм имал намерение да защищавам главата си от вас. Ще понеса наказанието, което вие, ваше високопреосвещенство, благоволите да ми наложите. Не държа особено много на живота, за да се боя от смъртта.
— Да, зная, вие сте смел, господине — каза почти ласкаво кардиналът. — Аз мога впрочем да ви кажа предварително, че вие ще бъдете съден, дори осъден.
— Друг на мое място можеше да ви отговори, ваше високопреосвещенство, че носи своето помилване в джоба си; аз ще се задоволя само с думите: заповядайте, монсеньор, готов съм.
— Вашето помилване ли? — запита изненадан Ришельо.
— Да, монсеньор — отвърна д’Артанян.
— Подписано от кого! От краля ли?
Кардиналът произнесе тези думи с особена отсенка на презрение.
— Не, от ваше високопреосвещенство.
— От мене ли? Луд ли сте, господине?
— Монсеньор, ще познаете навярно почерка си.
И д’Артанян подаде на кардинала ценното листче, което Атос беше изтръгнал от милейди и го беше дал на д’Артанян, за да му послужи за оправдание.
Негово високопреосвещенство взе листчето и прочете бавно, като натъртваше на всяка сричка.
„Приносителят на настоящото е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.
Като прочете тези два реда, кардиналът се замисли дълбоко, но не върна бележката на д’Артанян.
„Размисля с каква смърт да ме накаже — каза си д’Артанян. — Ей богу, ще види той как умира благородник.“
Младият мускетар беше готов да посрещне геройски смъртта.
Ришельо продължаваше да мисли, като сгъваше и разгъваше листчето. Най-после той вдигна глава, устреми орловия си поглед в това честно, открито, умно лице, прочете по това лице, набраздено от сълзи, всички страдания, които д’Артанян бе преживял от един месец, помисли за трети или четвърти път какво бъдеще има това двадесет и една годишно момче и колко сила, смелост и ум можеше да извлече от него един добър повелител.