Възбуждението сред мускетарите и техните съюзници беше стигнало крайния си предел и те вече обмисляха дали да запалят дома на господин дьо Ла Тремуй, за да накажат слугите му, които бяха дръзнали да нападнат кралските мускетари. Предложението бе направено и прието с възторг, но за щастие удари единадесет часът; д’Артанян и другарите му си спомниха за аудиенцията и понеже не им се искаше да бъде нанесен един такъв славен удар без тях, успяха да успокоят духовете. Хвърлиха само няколко камъка по вратите, но вратите устояха: тогава им омръзна. Всъщност тези, които можеха да се сметнат за главни виновници в случая, се бяха отделили преди малко от другите и отиваха към дома на господин дьо Тревил, който ги очакваше, осведомен вече за боя.
— По-скоро в Лувър — каза той, — в Лувър да не губим нито миг и да се постараем да видим краля, преди да бъде предупреден от кардинала; ще му представим тоя случай като продължение на вчерашния и те ще минат заедно.
Господин дьо Тревил, придружен от четиримата младежи, се запъти към Лувър, но за голяма изненада на капитана на мускетарите там му съобщиха, че кралят е отишъл на лов за елени в гората Сен Жермен. Господин дьо Тревил накара да му повторят два пъти тази вест и другарите му видяха, че при всяко повтаряне лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно.
— Негово величество имаше ли вчера намерение да отиде на лов? — запита той.
— Не, ваше превъзходителство — отвърна камердинерът. — Тая сутрин главният егер му съобщи, че заради него нощес са отбили един елен. Най-напред той отговори, че няма да отиде, после не можа да устои на удоволствието, което му обещаваше този лов, и след закуската замина.
— Кралят вижда ли се с кардинала? — попита господин дьо Тревил.
— По всяка вероятност да — отвърна камердинерът, — защото тая сутрин видях, че каляската на негово високопреосвещенство е впрегната, запитах къде отиват и ми отговориха: в Сен Жермен.
— Изпреварили са ни — каза господин дьо Тревил. — Господа, ще видя краля довечера, но не ви съветвам да се мяркате пред него.
Съветът беше много разумен и бе даден от човек, който познаваше много добре краля, затова четиримата младежи не се опитаха да му противоречат. И господин дьо Тревил ги покани да се приберат по домовете си и да чакат нарежданията му.
Като се прибра у дома си, господин дьо Тревил реши, че трябва да избърза и да се оплаче пръв. Той изпрати един от своите слуги при господин дьо Ла Тремуй с писмо, в което го молеше да изпъди от дома си гвардееца на господин кардинала и да смъмри хората си, задето са имали дързостта да нападнат мускетарите. Но господин дьо Ла Тремуй, предупреден вече от своя коняр, който, както ни е известно, беше роднина на Бернажу, отговори, че нито господин дьо Тревил, нито пък мускетарите му имат право да се оплакват, а тъкмо обратно, той има това право, тъй като мускетарите са нападнали хората му и са искали да запалят неговия дом. И понеже спорът между двамата благородници можеше да продължи дълго, тъй като всеки, съвсем естествено, щеше да поддържа своето мнение, господин дьо Тревил намери начин за разрешение на въпроса — трябваше да отиде лично при господин дьо Ла Тремуй.
И той отиде веднага в дома му и заповяда да доложат за него.
Двамата благородници се поздравиха вежливо. Те не бяха приятели, но се уважаваха. И двамата бяха храбри и честни хора; и понеже господин дьо Ла Тремуй беше протестант, виждаше рядко краля и не принадлежеше към никоя партия, нямаше изобщо никакво предубеждение в обществените си отношения. Но този път, макар и учтив, приемът му беше по-хладен, отколкото обикновено.
— Господине — каза господин дьо Тревил, — и двамата смятаме, че сме обидени един от друг, и аз дойдох лично, за да изясним заедно това положение.
— С удоволствие — отвърна господин дьо Ла Тремуй, — но аз ви предупреждавам, че съм добре осведомен — вашите мускетари са виновни за всичко.
— Вие сте много справедлив и много разумен човек, господине — каза господин дьо Тревил, — и навярно ще приемете предложението, което ще ви направя.
— Говорете, господине, аз ви слушам.
— Как се чувствува господин Бернажу, роднината на вашия коняр?
— Много зле, господине. Освен раната в ръката, която не е опасна, той е ранен и на друго място — шпагата е засегнала белия му дроб и лекарят не дава почти никаква надежда.
— Но раненият в съзнание ли е?
— Напълно.
— Говори ли?
— С мъка, но говори.
— Добре, господине! Да отидем при него; да го закълнем в името на бога, пред когото той може би скоро ще се яви, да каже истината. Аз го вземам за съдия на собственото ми дело, господине, и ще повярвам на това, което той каже.