А що се отнася до Арамис, струва ми се, че описахме достатъчно характера му и ще проследим по-нататък неговото развитие заедно с развитието на характерите на другарите му.
Неговият слуга се казваше Базен. Тъй като господарят му се надяваше да встъпи един ден в духовен сан, той ходеше винаги в черно, както подобава на слуга на духовно лице. Беше тридесет и пет-четиридесет годишен беришонец, кротък, спокоен, пълничък, четеше през свободното си време благочестиви книги, които му оставяше неговият господар, и в случай на нужда можеше да приготви за двамата превъзходен обяд, макар и с малко ястия. Беше ням, сляп, глух и неподкупно верен.
Сега, като познаваме макар и повърхностно господарите и слугите, да преминем към жилището на всеки от тях.
Атос живееше на улица Феру, на две крачки от Люксембург. Квартирата му се състоеше от две малки стаи, много чисто наредени, в къща, където се даваха мебелирани стаи под наем; стопанката, още млада и действително хубава жена, напразно му хвърляше нежни погледи. Няколко остатъци от минало великолепие блестяха тук-там по стените на това скромно жилище. Там имаше например шпага, богато обкована със злато, която, изглежда, беше от времето на Франсоа I, и само дръжката й, украсена със скъпоценни камъни, навярно струваше двеста пистола, но Атос и в най-голяма нужда не се съгласяваше нито да я заложи, нито да я продаде. Портос дълго време мечтаеше за тая шпага, той би дал десет години от живота си, за да я притежава.
Един ден той имаше среща с някаква дукеса и се опита поне да я заеме от Атос. Без да промълви дума, Атос претърси всичките си джобове, събра всичките си скъпоценности, кесии, акселбанти, златни верижки и предложи всичко на Портос; а шпагата, каза той, е прикована към стената и ще напусне мястото си само когато собственикът й напусне жилището си. Освен шпагата имаше и портрет на някакъв благородник от времето на Анри III. Много изискано облечен, с орден „Свети дух“ на гърдите. Портретът имаше известна прилика с Атос, което показваше, че този знатен благородник, кавалер на кралските ордени, е негов прадядо.
И накрая чудно украсено ковчеже със същия герб като на шпагата и портрета стоеше на камината и рязко се отличаваше от останалите мебели. Атос носеше винаги ключа на това ковчеже със себе си. Но един ден той го отвори пред Портос и Портос се увери, че в ковчежето има само писма и книжа: навярно любовни писма и семейни книжа.
Портос заемаше обширна и много разкошна наглед квартира на улица Стария гълъбарник. Всеки път, когато минаваше с някой приятел край прозорците си — на един от тях винаги стоеше Мускетон в парадна ливрея, — Портос подигаше глава, показваше с ръка нагоре и казваше: ето моята квартира! Но никога не можеха да го намерят в къщи, никога не поканваше някого да се качи горе и никой не можеше да има представа дали тази разкошна външност съдържа истински богатства.
А Арамис живееше в малка квартира, която се състоеше от гостна, столова и спалня — спалнята, както и другите стаи, се намираше на долния етаж и гледаше към малка, прохладна, зелена сенчеста градина, където не проникваха погледите на съседите.
Известно ни е как се беше настанил д’Артанян и вече се запознахме с неговия слуга Планше.
Д’Артанян, който беше много любопитен по природа, каквито са всъщност хората, които имат наклонност към интриги, положи всички усилия, за да узнае какви бяха в действителност Атос, Портос и Арамис, тъй като под тия бойни имена всеки от тях криеше благородническото си име, особено Атос, комуто отдалеч личеше, че е благородник. И той се обърна към Портос, за да събере сведения за Атос и Арамис, и към Арамис, за да узнае какъв е Портос.
За съжаление самият Портос знаеше за живота на своя мълчалив приятел само онова, което беше известно на всички. Казваха, че той бил преживял голяма любовна мъка и че страшна измяна отровила завинаги живота на тоя благороден човек. Каква беше тази измяна? Никой не знаеше.
А Портос с изключение на истинското му име, което, както и имената на двамата му другари, беше известно само на господин дьо Тревил, лесно можеше да се узнае какъв е. Суетен и нескромен, всеки поглед можеше да проникне през него като през стъкло. Наблюдателят би се заблудил само ако повярваше на всичко хубаво, което той говореше за себе си.
Арамис, макар да изглеждаше, че няма никакви тайни, беше забулен целият в тайнственост. Отговаряше рядко, когато го разпитваха за другите, и отбягваше въпросите, които се отнасяха за него. Един ден д’Артанян, след като го разпитва дълго за Портос и узна от него слуховете, които се носеха за щастливите връзки на мускетаря с някаква принцеса, поиска да разбере нещо за любовните приключения и на своя събеседник.