Атос бе поканен четири пъти и винаги водеше приятелите си заедно със слугите им. Портос имаше шест такива случая, от които другарите му също се възползуваха. Арамис — осем. Както навярно вече сте забелязали, той беше човек, който вдигаше малко шум, но вършеше много работа.
А д’Артанян, който не познаваше още никого в столицата, намери само една закуска с шоколад у един свещеник от неговия край и един обед у гвардейския знаменосец. Той заведе армията си у свещеника, където изядоха припасите му за два месеца, и у знаменосеца, който ги нагости щедро: но, както казваше Планше, колкото и много да ядеш, все пак ядеш един път.
Д’Артанян се чувствуваше много унизен, задето е предложил на другарите си само обед и половина, защото закуската у свещеника можеше да се смята само за половин обед в замяна на богатите угощения на Атос, Портос и Арамис. Чувствуваше се в тежест на останалите, като забравяше с чисто юношеското си простодушие, че ги е хранил цял месец преди това, и загриженият му ум започна дейно да работи. Той размисли, че тоя съюз от четирима млади, храбри, предприемчиви и решителни мъже трябва да си постави друга цел, а не празни разходки, уроци по фехтовка и повече или по-малко духовити шеги.
И наистина четирима души като тях, четирима души, готови да пожертвуват един за друг всичко — от кесията до живота, четирима души, които винаги се поддържаха и никога не отстъпваха, които изпълняваха заедно или поотделно съвместно взетите решения, четири чифта ръце, които застрашаваха всеки, който би се изпречил на пътя им, трябваше на всяка цена, скрито или явно, по околен или по пряк път, с хитрост или сила да си пробият път към целта, която искаха да постигнат, колкото непостижима, колкото и далечна да бе тя. Единственото нещо, което учуди д’Артанян, беше, че другарите му не бяха мислили за това.
Той се беше замислил много сериозно, като си блъскаше главата, да намери направление на тази чудна сила, с която, ако се увеличи четворно — той беше напълно уверен в това, — ще може да се преобърне светът, както с лоста, който е търсил Архимед. В този момент се почука леко на вратата. Д’Артанян събуди Планше и му заповяда да отвори.
От думите „д’Артанян събуди Планше“ читателят да не остане с впечатление, че е било нощ или пък че още не се е било съмнало. Не! Тъкмо беше ударил четири часът. Преди два часа Планше беше дошъл при господаря си да му иска обед, а той му беше отговорил с пословицата: „Който спи, обядва“. И Планше обядваше насън.
Влезе човек с твърде обикновена външност — изглеждаше гражданин.
На Планше много му се искаше вместо десерт да послуша разговора, но гражданинът заяви на д’Артанян, че ще му съобщи важни и поверителни неща и иска да остане насаме с него.
Д’Артанян отпрати Планше и покани госта си да седне.
Настъпи кратко мълчание, през време на което двамата мъже се гледаха, сякаш за да се опознаят предварително, после д’Артанян се поклони, в знак че е готов да слуша.
— Чувал съм, господин д’Артанян, че сте много храбър младеж — започна гражданинът — и тази напълно заслужена слава, на която се радвате, ме кара да ви поверя една тайна.
— Говорете, господине, говорете — подкани го д’Артанян, който инстинктивно подуши, че тук ще има някаква облага.
Гражданинът пак помълча и продължи:
— Моята жена се грижи за бельото на кралицата, господине, тя е умна и хубава. Ожениха ме за нея близо преди три години, макар че зестрата й беше малка, защото господин дьо Ла Порт, плащеносецът на кралицата, е неин кръстник и я покровителствува…
— После, господине? — запита д’Артанян.
— После — продължи гражданинът, — после, господине, жена ми е била отвлечена вчера сутринта, когато излизала от работната си стая.
— И от кого е била отвлечена жена ви?
— Не зная нищо положително, господине, но подозирам един човек.
— И кой е човекът, когото подозирате?
— Един мъж, който я преследваше отдавна.
— Дявол да го вземе!
— Но аз трябва да ви обясня, господине — продължи гражданинът, — убеден съм, че в случая има повече политика, отколкото любов.
— Повече политика, отколкото любов — повтори замислен д’Артанян. — И кого подозирате?
— Не зная дали трябва да ви кажа кого подозирам.
— Господине, трябва да ви забележа, че аз не ви питам абсолютно нищо. Вие дойдохте сам. Вие ми казахте, че искате да ми поверите някаква тайна. Всъщност постъпете, както намерите за добре, има още време да си отидете.