— Не, господине, не, вие ми изглеждате честен момък и аз ще ви се доверя. И тъй, аз мисля, че моята жена не е отвлечена заради своите любовни похождения, а заради любовните похождения на дама, по-високопоставена от нея.
— А-а! Да не е заради любовта на госпожа дьо Боа Траси? — обади се д’Артанян, който искаше да покаже пред своя гост, че е в течение на придворния живот.
— По-знатна, господине, по-знатна.
— На госпожа д’Егийон?
— Още по-знатна, господине.
— На госпожа дьо Шеврьоз?
— По-знатна, господине, много по-знатна!
— На… — д’Артанян се спря.
— Да, господине — отвърна изплашеният гражданин, и то толкова тихо, че едва можеше да го чуе човек.
— А с кого?
— С кого може да бъде, ако не с дук…
— С дук…
— Да, господине — отвърна още по-глухо гражданинът.
— Но вие откъде знаете всичко това?
— А! Откъде го зная ли?
— Да, откъде го знаете? Пълно доверие или… разбирате, нали…
— Зная го от жена си, господине, от собствената си жена.
— А тя… от кого знае това?
— От господин дьо Ла Порт. Нали ви казах, че тя е кръщелница на господин дьо Ла Порт, доверено лице на кралицата? Да, господин дьо Ла Порт я настани при Нейно Величество, за да има нашата бедна кралица поне един човек, на когото би могла да се довери, тъй като е изоставена от краля, преследвана от кардинала и заобиколена отвсякъде с предатели.
— Аха! Става ми ясно — каза д’Артанян.
— Жена ми дойде преди четири дена, господине. Едно от условията беше, че ще ме спохожда два пъти седмично, защото, както имах честта да ви кажа, жена ми много ме обича. И тъй, жена ми дойде и ми каза, че тъкмо сега кралицата е много разтревожена.
— Наистина ли?
— Да. Както изглежда, господин кардиналът я преследва и измъчва повече от всеки друг път. Не може да й прости случая със сарабандата9. Знаете ли случая със сарабандата?
— Как да не го зная! — отвърна д’Артанян, който не знаеше нищичко, но искаше да покаже, че всичко му е известно.
— Така че сега това не е вече ненавист, а мъст.
— Наистина ли?
— И кралицата мисли…
— Е, какво мисли кралицата?
— Тя мисли, че са писали на Бъкингамския дук от нейно име.
— От името на кралицата ли?
— Да, за да го накарат да дойде в Париж, а дойде ли в Париж, да му скроят някоя примка.
— Дявол да го вземе! Но какво общо има вашата жена с цялата тая работа, драги господине?
— Нейната преданост към кралицата е известна и те искат или да я отделят от господарката й, или да я сплашат, за да научат тайните на Нейно Величество, или пък да я подкупят и да я направят свой шпионин.
— Възможно е — съгласи се д’Артанян. — Но вие познавате ли човека, който е отвлякъл жена ви?
— Казах ви, мисля, че го познавам.
— Името му?
— Не го зная. Зная само, че той е изчадие на кардинала, негов верен роб.
— Но вие сте го виждали, нали?
— Да, моята жена ми го показа веднъж.
— Има ли отличителни белези, по които да го познае човек?
— О! Разбира се! Той е важен благородник с черни коси, мургаво лице, проницателен поглед, с бели зъби и белег на сляпото око.
— С белег на сляпото око — извика д’Артанян, — и на това отгоре с бели зъби, проницателен поглед, с мургаво лице, с черни коси и важен; та това е моят човек от Мьон!
— Вашият човек ли, казвате?
— Да, да, но това няма нищо общо с вашата работа. Не, греша, напротив, опростява я много. Ако моят и вашият човек са едно и също лице, ще отмъстя с един удар и за двамата, това е всичко. Но къде да намеря този човек?
— Не зная нищо.
— Нямате ли някакви сведения къде живее?
— Не. Един ден, като изпращах жена си до Лувър, той излизаше оттам тъкмо когато тя щеше да влезе, и тя ми го показа.
— По дяволите! По дяволите! — мърмореше д’Артанян. — Всичко това е много неясно. От кого научихте за отвличането на жена си?
— От господин дьо Ла Порт.
— Каза ли ви той някои подробности?
— Той сам не знаеше нищо.
— Не научихте ли нещо от другаде?
— Да, получих…
— Какво?
— Не зная дали няма да постъпя непредпазливо?
— Пак ли се колебаете? Сега обаче ще ви кажа, че е малко късно да отстъпвате.
— Та аз не отстъпвам, дявол да го вземе! — извика гражданинът, като искаше да си възвърне смелостта с проклятия. — Освен това кълна се в честта на Бонасийо…
— Вие Бонасийо ли се казвате! — прекъсна го д’Артанян.
— Да, така се казвам.
— Значи вие казахте: „Кълна се в честта на Бонасийо“… Извинете, че ви прекъснах, но това име сякаш ми е познато.