— Възможно е, господине. Аз съм вашият хазяин.
— Аха! — каза д’Артанян, като се понадигна и се поклони. — Вие ли сте моят хазяин?
— Да, господине, да. И понеже вие от три месеца живеете тук и залисан навярно с ваши важни работи, забравяте да ми платите наема, и понеже, казвам, аз нито веднъж не съм ви безпокоил, помислих, че ще вземете под внимание моята вежливост.
— Моля ви, драги господин Бонасийо — каза д’Артанян, — повярвайте, аз съм ви безкрайно благодарен за вашата благородна постъпка и както ви казах, ако мога да ви бъда полезен с нещо…
— Вярвам ви, господине, вярвам ви и преди малко щях да кажа, кълна се в честта на Бонасийо, аз имам пълно доверие във вас.
— Довършете тогава това, което бяхте почнали да ми разказвате.
Гражданинът извади един лист от джоба си и го подаде на д’Артанян.
— Писмо! — извика момъкът.
— Получих го тая сутрин.
Д’Артанян го отвори и понеже почваше да се смрачава, се приближи до прозореца. Гражданинът го последва.
— „Не търсете жена си — прочете д’Артанян. — Тя ще ви бъде върната, когато няма да имаме повече нужда от нея. Ако направите каквато и да било постъпка, за да я намерите, вие сте загубен.“
— Да, това поне е ясно — продължи д’Артанян. — Но все пак то е само заплашване.
— Да, но това заплашване ме ужасява; аз, господине, не съм военен и се боя от Бастилията.
— Хм! — каза д’Артанян. — И аз като вас не обичам Бастилията. Ако ставаше дума да завъртя шпагата, друга работа.
— Но аз разчитах в случая на вас, господине.
— Така ли?
— Като ви виждах всеки ден обкръжен от величествените мускетари и като знаех, че това са мускетарите на господин дьо Тревил, с други думи, врагове на кардинала, мислех си, че вие и вашите другари ще защитите нашата бедна кралица и ще бъдете щастливи да скроите същевременно някоя лоша шега на Негово Високопреосвещенство.
— Разбира се.
— Освен това си мислех, че като ми дължите наем за три месеца, за който никога не съм ви казал нито дума…
— Да, да, вие ми споменахте вече за тази причина и аз я намирам напълно убедителна.
— Още повече, докато ми правите честта да живеете в моя дом, аз няма да ви говоря за наем…
— Много добре.
— И прибавете към това, ако е необходимо, че имам намерение да ви предложа четиридесет-петдесет пистола, ако сега, макар че не изглежда много вероятно, се намирате в затруднение.
— Чудесно. Значи вие сте богат, драги господин Бонасийо!
— По-скоро, не съм зле, господине, както се казва. Сдобих се с около две-три хиляди екю годишен доход от търговия, а най-вече, като заложих известна сума върху последното пътуване на прочутия мореплавател Жан Моке; така че вие разбирате, господине… Ах! Но… — извика гражданинът.
— Какво? — попита д’Артанян.
— Какво виждам там?
— Къде?
— На улицата, отсреща до вратата: човек, загърнат в мантия.
— Той е! — извикаха в един глас д’Артанян и гражданинът, като познаха и двамата едновременно своя враг.
— Ах, този път — извика д’Артанян. като грабна шпагата си. — този път той няма да ми избяга!
И като измъкна шпагата си от ножницата, той изскочи навън.
На стълбището срещна Атос и Портос. които идеха да го споходят. Те се отдръпнаха и д’Артанян прелетя между тях като стрела.
— А! Къде си се затичал така? — извикаха след него и двамата мускетари.
— Човекът от Мьон! — отвърна д’Артанян и изчезна. Д’Артанян няколко пъти беше разказвал на своите другари за приключението си с непознатия, както и за появата на хубавата пътничка, на която този човек беше поверил такова важно послание.
Мнението на Атос беше, че д’Артанян е загубил писмото в суматохата. Един благородник според него, а по описанието на д’Артанян непознатият беше положително благородник, е неспособен на такава низост — да открадне писмо.
Портос виждаше в цялата тая случка любовна среща, определена от дамата на кавалера или от кавалера на дамата, на която са попречили с присъствието си д’Артанян и жълтият му кон.
Арамис пък каза, че тия неща са тайнствени и по-добре е да не се задълбочават в тях.
Сега по думите, подхвърлени от д’Артанян, те разбраха каква е работата и понеже мислеха, че след като догони или изгуби от погледа си непознатия, д’Артанян в края на краищата пак ще се прибере в къщи, продължиха пътя си.
Когато влязоха в стаята на д’Артанян, тя беше празна: собственикът на къщата, изплашен от последиците, които навярно щеше да повлече срещата на д’Артанян с непознатия, и верен на своя характер, както сам се бе представил, беше сметнал, че е по-разумно да се измъкне.