IX
Д’АРТАНЯН СЕ ПРОЯВЯВА
Както бяха предвидили Атос и Портос, след половин час д’Артанян се върна. И този път той бе изпуснал непознатия, който беше изчезнал сякаш по някакъв вълшебен начин.
Д’Артанян обиколи с шпага в ръка всички улици наоколо, но никъде не срещна човек, който да прилича на този, когото търсеше, и най-после се върна там, откъдето може би трябваше да започне — почука на вратата, на която непознатият се беше облегнал; но напразно чукчето отекна десетина-дванадесет пъти поред, никой не отговори и съседите, които, привлечени от шума, бяха излезли на праговете или бяха подали нос на прозорците, го увериха, че този дом, чиито прозорци и врати бяха всъщност плътно затворени, от шест месеца е напълно необитаем.
Докато д’Артанян тичаше по улиците и тропаше по вратите, Арамис се беше присъединил към двамата си приятели, така че когато д’Артанян се прибра в къщи, намери събранието в пълен състав.
— Е? — попитаха в един глас тримата мускетари, когато видяха д’Артанян да влиза с пот на челото и с разкривено от гняв лице.
— Е! — извика д’Артанян, като захвърли шпагата си на леглото. — Този човек трябва да е самият дявол. Изчезна като призрак, като сянка, като видение.
— Вярвате ли във видения? — обърна се Атос към Портос.
— Аз вярвам само в това, което съм виждал, и понеже не съм виждал никога видения, не вярвам.
— Библията — каза Арамис — ни задължава да вярваме: сянката на Самуил се яви на Саул — това е божие слово и аз ще се разсърдя, ако го поставяте под съмнение, Портос.
— Във всеки случай човек или дявол, плът или сянка, видение или действителност, този човек е роден за моята гибел, защото неговото бягство е причина да изгубим една великолепна сделка, господа, сделка, от която щяхме да спечелим сто пистола, а може би и повече.
— Как така? — запитаха едновременно Портос и Арамис. Атос, верен на своята мълчаливост, запита д’Артанян само с поглед.
— Планше — каза д’Артанян на своя слуга, който си подаваше главата през полуотворената врата, за да долови нещичко от разговора, — слезте при моя хазяин господин Бонасийо и му кажете да ни изпрати шест бутилки божансийско вино, предпочитам от него.
— Ха! Вие да нямате открит кредит у хазяина си? — запита Портос.
— Да — отвърна д’Артанян, — от днес. И бъдете спокойни, ако виното му е лошо, ще изпратим за друго.
— Трябва да употребяваш, но не да злоупотребяваш — заяви нравоучително Арамис.
— Винаги съм казвал, че д’Артанян е най-умният от нас четиримата — обади се Атос и след като изказа това мнение, на което д’Артанян отвърна с поклон, изпадна веднага в обичайното си мълчание.
— Но кажете най-после какво има? — запита Портос.
— Да, драги приятелю — каза Арамис, — доверете ни се, стига само честта на някоя дама да не е замесена в тази история, в такъв случай по-добре е да запазите тайната за себе си.
— Бъдете спокойни — каза д’Артанян, — честта на никого няма да пострада от това, което ще ви разкажа.
И той разказа на приятелите си дума по дума всичко, което се беше случило между него и хазяина му, и че човекът, който е отвлякъл жената на достойния гражданин, е същият, с когото той се беше карал в странноприемницата „Свободният мелничар“.
— Работата не е лоша — каза Атос, след като опита виното с вид на познавач и кимна с глава в знак,че е хубаво — и може да се измъкнат от тоя човечец петдесет-шестдесет пистола. Сега остава да обсъдим дали петдесет-шестдесет пистола заслужават труда да излагаме на опасност четири глави.
— Не забравяйте — извика д’Артанян, — че в случая е замесена и една жена, отвлечена жена, която навярно заплашват, която може би измъчват, и то само защото е вярна на господарката си!
— Внимавайте, д’Артанян, внимавайте — каза Арамис, — според мене вземате много присърце съдбата на госпожа Бонасийо. Жената е създадена за наша гибел и от нея произлизат всичките ни нещастия.
При тия умни мисли на Арамис Атос сбърчи вежди и си прехапа устните.
— Не се тревожа за госпожа Бонасийо — извика д’Артанян, — а за кралицата, която е изоставена от краля, преследвана от кардинала и вижда как падат една след друга главите на всичките й приятели.
— Защо тя обича тези, които ние мразим най-много на тоя свят — испанците и англичаните?
— Испания й е родина — отвърна д’Артанян — и е напълно естествено да обича испанците, които са деца на нейната земя. А колкото до втория ви укор, чувал съм да казват, че тя не обича англичаните, а само един англичанин.