— Нямате ли някои познати, откъдето господин дьо Ла Порт би могъл да дойде да ви вземе?
— Не, не искам да се доверявам на никого.
— Почакайте — каза д’Артанян. — Ние сме близо до квартирата на Атос. Да, тъкмо така.
— Кой е този Атос?
— Един мой приятел.
— Но ако си е в къщи и ме види?
— Не, няма го и аз ще взема ключа, след като ви заведа у дома му.
— Но ако се върне?
— Няма да се върне, всъщност ще му кажат, че аз съм завел жена и че тая жена е в стаята му.
— Това ще ме злепостави много, знаете ли?
— Какво от това! Никой не ви познава. Пък и ние сме в такова положение, че не бива да обръщаме внимание на благоприличието.
— Да отидем у вашия приятел. Къде живее той?
— На улица Феру, на две крачки оттук.
— Да вървим.
И продължиха да тичат. Както беше предвидил д’Артанян, Атос го нямаше в къщи: той взе ключа — свикнали бяха да му го дават като на домашен приятел, — изкачи се по стълбата и въведе госпожа Бонасийо в малката квартира, която вече описахме.
— Вие сте като у дома си — каза той. — Чакайте, заключете вратата отвътре и не отваряйте на никого, освен ако чуете три такива почуквания: ето — и той почука три пъти, два пъти едно след друго и доста силно и след малко веднъж по-леко.
— Добре — каза госпожа Бонасийо. — А сега е мой ред да ви дам наставления.
— Слушам.
— Идете при вратата на Лувър откъм улица Ешел и потърсете Жермен.
— Добре. После?
— Той ще ви попита какво желаете и вие ще му отговорите със следните две думи: Тур и Брюксел. Той веднага ще ви се подчини.
— Какво да му заповядам?
— Да намери господин дьо Ла Порт, камердинера на кралицата.
— А когато го намери и господин дьо Ла Порт дойде?
— Ще го изпратите при мене.
— Добре, но аз къде и как ще ви видя пак?
— Много ли искате да ме видите пак?
— Разбира се.
— Добре! Оставете на мене тая грижа и бъдете спокоен.
— Разчитам на вашата дума.
— Разчитайте.
Д’Артанян се поклони на госпожа Бонасийо, като хвърли изпълнен с любов поглед върху очарователната млада жена, и докато слизаше по стълбата, чу, че вратата след него се затвори и ключът щракна два пъти. С два скока той се намери пред Лувър; когато влизаше през вратата към улица Ешел, удари десет часът. Събитията, които разказахме, се бяха случили за половин час.
Всичко стана, както беше казала госпожа Бонасийо.
При уговорената парола Жермен се поклони. След десет минути Ла Порт беше на входа; с две думи д’Артанян го осведоми какво е положението и му каза къде е госпожа Бонасийо. Ла Порт накара да му повтори два пъти точния адрес и се забърза. Но едва измина десетина крачки и се върна.
— Млади момко — обърна се той към д’Артанян, — един съвет.
— Какъв?
— Може да имате неприятности за това, което се е случило.
— Мислите ли?
— Да. Имате ли някой приятел, на когото часовникът да остава назад?
— Е?
— Споходете го, за да може да свидетелствува, че в девет часа и половина сте били при него. В съда това се нарича „алиби“.
Д’Артанян намери съвета за благоразумен; той си плю на петите и отиде у господин дьо Тревил; но вместо да мине в салона както всички, поиска да влезе в кабинета му, Д’Артанян беше един от постоянните посетители и никой не се противопостави на молбата му. Лакеят отиде да доложи на господин дьо Тревил, че неговият млад съгражданин има да му съобщи нещо много важно и иска частна аудиенция. След пет минути господин дьо Тревил питаше д’Артанян с какво може да му бъде полезен и на какво дължи това посещение в толкова късен час.
— Извинете, господине! — каза д’Артанян, който беше използувал времето, когато бе останал сам, за да върне часовника с три четвърти час назад. — Мислех, че има време да се явя при вас, тъй като часът е само девет и двадесет и пет.
— Девет и двадесет и пет! — извика господин дьо Тревил и погледна стенния часовник. — Невъзможно!
— Погледнете, господине — каза д’Артанян, — и ще се уверите.
— Вярно — каза господин дьо Тревил, — мислех, че е много по-късно. Но кажете сега, какво има?
Тогава д’Артанян разказа на господин дьо Тревил една дълга история за кралицата. Изложи му опасенията си по отношение на нейно величество; разказа му какво е чул за намеренията на кардинала срещу Бъкингам и направи това така самоуверено и толкова спокойно, че господин дьо Тревил много лесно се излъга, още повече, че самият той, както казахме, беше забелязал нещо ново в отношенията между кардинала, краля и кралицата.