— Как! Господинът напуска ли ни вече?
— Вие го знаете много добре — нали ви казах да оседлаете коня ми. Нареждането ми не е ли изпълнено?
— Изпълнено е и ваше превъзходителство сте имали възможност да видите коня си при голямата врата напълно готов за път.
— Добре, направете тогава това, което ви казах.
— Хм! — каза си съдържателят. — Да не би да го е страх от хлапака?
Но повелителният поглед на непознатия прекъсна мислите му. Той се поклони почтително и излезе.
— Този проклетник не бива да вижда милейди5 — продължи чужденецът; — тя скоро ще мине, дори вече закъсня. По-добре е да се кача на коня и отида да я посрещна… Само да можех да узная какво съдържа писмото до Тревил.
И мърморейки, непознатият се отправи към кухнята.
През това време съдържателят, който беше уверен, че присъствието на младежа пропъжда непознатия от странноприемницата му, се качи в стаята на жена си и видя, че д’Артанян най-после е дошъл на себе си. Тогава той му загатна, че полицията може да го накаже, задето се е скарал с един важен благородник — съдържателят беше убеден, че непознатият е важен благородник, — и го склони въпреки слабостта му да стане и да продължи пътя си. Д’Артанян, позамаян, без дреха и с превързана глава, стана и побутван от съдържателя, започна да слиза, но когато влизаше в кухнята, първото нещо, което забеляза, беше неговият противник, който разговаряше спокойно на стъпалото на тежка карета, впрегната с два едри нормандски коня.
Събеседницата му, подала глава през вратичката, беше двадесет-двадесет и две годишна жена. Казахме вече колко бързо д’Артанян долавяше особеностите на едно човешко лице; той забеляза от пръв поглед, че жената е млада и хубава. Тази хубост го порази, още повече че тя беше съвсем чужда за Южна Франция, където д’Артанян бе живял дотогава. Беше бледа и руса жена, с дълга къдрава коса, която падаше на раменете й, с големи сини копнеещи очи, с розови устни и алабастрови ръце. Тя разговаряше много оживено с непознатия.
— И тъй Негово Високопреподобие ми заповядва… — казваше дамата.
— Да се върнете още сега в Англия и да му съобщите веднага дали дукът напуска Лондон.
— А другите нареждания? — запита хубавата пътничка.
— Те са в тая кутия — ще я отворите едва когато преминете Ламанш.
— Много добре! А вие какво ще правите?
— Аз ли? Връщам се в Париж.
— Без да накажете този дързък хлапак? — запита дамата. Непознатият щеше да отговори, но тъкмо когато отваряше уста, д’Артанян, който бе чул всичко, се появи на прага.
— Този хлапак наказва всички — извика той — и се надявам, че човекът, когото трябва да накаже този път, няма да му избяга, както преди малко.
— Няма ли да му избяга? — запита непознатият, като сбърчи вежди.
— Не, предполагам, че не ще се решите да избягате пред една жена.
— Помислете — извика милейди, като видя, че благородникът посяга към шпагата си, — помислете, че и най-малкото закъснение може да провали всичко.
— Имате право — съгласи се благородникът, — вие вървете по своя път, аз ще тръгна по моя.
И като кимна на дамата, той се метна на коня си, а в същото време кочияшът на каретата зашиба силно конете. Двамата събеседници потеглиха в галоп, като се отдалечиха в двете противоположни посоки на улицата.
— А сметката! — ревна съдържателят, чието разположение към госта се превърна в дълбоко презрение, като видя, че той си заминава, без да се разплати.
— Плащай, безделнико! — викна пътникът на своя лакей, като продължаваше да препуска. Лакеят хвърли в краката на съдържателя две-три сребърни монети и препусна след господаря си.
— Ах, страхливец! Ах, подлец! Ах, лъжлив благородник! — изкрещя д’Артанян и се затече след слугата.
Но раненият беше още много слаб и не можеше да понесе такова сътресение. Едва измина десетина крачки, и ушите му почнаха да бучат, зави му се свят, кървав облак мина пред очите му и той се строполи насред улицата, като продължаваше да вика:
— Страхливец! Страхливец! Страхливец!
— Той е наистина голям страхливец — прошепна съдържателят, като се приближи до д’Артанян и се опитваше с ласкателство да се сдобри с бедния момък, както птицата рибар с охлюва в баснята.
— Да, голям страхливец — прошепна д’Артанян. — Но тя е много хубава.
— Коя тя? — запита съдържателят.
— Милейди — промълви д’Артанян. И пак загуби съзнание.
5
Знаем много добре, че думата милейди се употребява само пред фамилното име. Така го намираме в ръкописа и не искаме да го променяме. Б.а.