Очевидно доктор Гаспар през останалата нощ беше се занимавал с някаква научна работа.
— Добрутро! — весело рече докторът.
Леля Ганимед високо вдигна капана. Мишката душеше и бърчеше нослето си.
— Улових мишката!
— О! — докторът беше много доволен. — Я ми я покажете!
Леля Ганимед заситни към прозореца.
— Ето я!
Лелята подаде капана. И изведнъж тя видя един негър. До прозореца, на един сандък с надпис „Внимание!“, седеше красив негър.
Негърът беше гол.
Негърът беше в червени гащета.
Негърът беше черен, лилав, кафяв, блестящ.
Негърът пушеше лула.
Леля Ганимед извика толкова силно „ах“, че едва не се пръсна. Тя се завъртя като пумпал и разпери ръце като бостанско плашило. При това тя направи някакво неловко движение — вратичката на капана звънна, отвори се и мишката падна и изчезна кой знай къде.
Какъв беше ужасът на леля Ганимед!
Негърът се смееше високо, изпружил дълги голи крака в червени чехли, прилични на гигантски червени пиперки.
Лулата подскачаше между зъбите му като клон под напора на буря. А на доктора подскачаха и припламваха очилата. И той се смееше.
Леля Ганимед стремително изхвръкна от стаята.
— Мишка! — викаше тя. — Мишка! Мармалад! Негър!
Доктор Гаспар се затече подире й.
— Лельо Ганимед — успокояваше я той, — напразно се вълнувате. Забравих да ви предупредя за своя нов опит. Но вие би трябвало да очаквате. Нали съм учен, нали съм доктор по различните науки, майстор на различни уреди. Аз правя всякакви опити. В моята работилница може да се види не само негър, но дори и слон. Лельо Ганимед… Лельо Ганимед… Негърът е едно, а пържените яйца са друго… Ние чакаме закуската. Моят негър обича много пържените яйца…
— Мишката обича киселините — шепнеше в ужас леля Ганимед, — а негърът обича пържени яйца…
— Та ето що. Пържените яйца донеси сега, а за мишката ще видим довечера. Довечера тя ще се улови, лельо Ганимед… Тя няма вече какво да прави на свобода… Мармаладът е изяден един път завинаги.
Леля Ганимед плачеше, като добавяше сълзи вместо сол в пържените яйца. Те бяха толкова люти, че дори заменяха пипера.
— Хубаво, че има много пипер. Твърде вкусно е! — хвалеше негърът и лапаше пържените яйца.
Леля Ганимед взимаше валерианови капки, които сега, кой знае защо, миришеха на карамфил. Навярно от сълзите.
После тя видя през прозореца как доктор Гаспар мина по улицата. Всичко беше в ред: новият шал, новият бастун, новите (макар и стари) обуща с красиви здрави токове.
Но до него вървеше негърът.
Леля Ганимед зажумя и седна на пода. По-точно, не на пода, а върху котката. Котката от ужас измяука. Леля Ганимед, изгубила самообладание, наби котката: първо, задето се вре под краката й, а второ — задето не е съумяла да улови навреме мишката.
А мишката, която се промъкна от работилницата на доктор Гаспар в скрина на леля Ганимед, ядеше бадемови курабии и си спомняше с нежност за мармалада.
Доктор Гаспар Арнери живееше на „Улицата на сянката“. Като завиете от тази улица наляво, вие ще попаднете в пресечката, която носи името „Вдовицата Лизавета“, а оттам, прекосили улицата, която се слави с дъба, ударен от гръм, можете, като извървите още пет минути, да попаднете на Четиринадесетия пазар.
Доктор Гаспар и негърът се запътиха натам. Вече се вдигаше вятър. Обезобразеният дъб скърцаше като люлка. Човекът, който лепи афиши, съвсем не можеше да се справи с листа, приготвен за залепване. Вятърът го дърпаше от ръцете му и го хвърляше в лицето му. Отдалеч можеше да се помисли, че той си бърше лицето с бяла салфетка.
Най-сетне човекът сполучи да притисне афиша до стобора.
Доктор Гаспар прочете:
Граждани! Граждани! Граждани!
Днес правителството на тримата шишковци урежда за народа празненство. Побързайте да отидете на Четиринадесетия пазар! Побързайте! Там ще има зрелища, развлечения, представления! Побързайте!
— Ето — рече доктор Гаспар, — ясно е всичко. Днес на „Площада на съда“ предстои екзекуцията на бунтовниците. Палачите на тримата шишковци ще отсекат главите на ония, които са въстанали против властта на богаташите и лакомците. Тримата шишковци искат да излъжат народа. Те се страхуват, да не би народът, събран на „Площада на съда“, да изпотроши ешафодите, да убие палачите и да освободи своите братя, осъдени на смърт. Затова те уреждат развлечения за народа. Те искат да му отвлекат вниманието от днешната екзекуция.
Доктор Гаспар и неговият черен спътник стигнаха на пазарния площад. Около бараките се блъскаше народ. Между събраните доктор Гаспар не видя нито един франт, нито една дама в премяна с цвета на златни рибки и грозде, нито един знатен старец върху извезана със злато носилка, нито един търговец с грамадна кожена торба на хълбока.
Тук имаше бедни жители от покрайнините: занаятчии, работници, продавачи на ръжени питки, надничари, хамали, старици, просяци, сакати хора. Само понякога сивата, стара, окъсана дреха украсяваха било зелени маншети, било пъстра пелерина, било разноцветни ленти.
Вятърът развяваше побелелите коси на стариците като кече, изгаряше очите, късаше потъмнелите дрипи на просяците.
Лицата на всички бяха мрачни, всички очакваха нещо лошо.
— На „Площада на съда“ ще има екзекуция — приказваха хората. — Там ще паднат главите на нашите другари, а тук ще се пъчат смешници, на които тримата шишковци са платили много злато.
— Да идем на „Площада на съда“! — зачуха се викове.
— Ние нямаме оръжие. Ние нямаме пистолети и саби. А „Площадът на съда“ е обкръжен с три пръстена гвардейци.
— Войниците засега още им служат. Те стреляха в нас. Нищо! Ако не днес, утре те ще тръгнат заедно с нас против своите началници.
— Нощес на „Площада на звездата“ един гвардеец застрелял своя офицер. С това той спасил живота на гимнастика Тибул.
— А къде е Тибул? Сполучи ли той да избяга?
— Не се знае. Цялата нощ и на разсъмване гвардейците палеха работническите квартали. Те искаха да го намерят.
Доктор Гаспар и негърът се приближиха до панаирските бараки. Представлението още не почваше. Зад изпъстрените завески, зад преградките се чуваха гласове, подрънкваха звънчета, свиреха флейти, нещо пищеше, шумолеше, ръмжеше. Там актьорите се готвеха за представлението.
Завеската се дръпна и една грозна физиономия погледна оттам. Беше един испанец, чудесен стрелец с пистолет. Той имаше щръкнали мустаци и едното му око се въртеше.
— А — рече той, съгледал негъра, — и ти ли ще взимаш участие в представлението? Колко ти платиха?
Негърът мълчеше.
— Аз получих десет жълтици — хвалеше се испанецът. Той беше взел негъра за актьор. — Я ела насам — рече той шепнешком, с тайнствено лице.
Негърът се изкачи при завеските. Испанецът му разказа тайната. Излезе, че тримата шишковци били наели сто актьора, за да играят днес на тържищата и с играта си по всякакъв начин да възхваляват властта на богаташите и лакомците и заедно с това да чернят бунтовниците, оръжейния майстор Просперо и гимнастика Тибул.
— Те събраха цяла трупа: фокусници, укротители, клоуни, ездачки, търбухоговорители, танцьори… На всички дадоха пари.
— Мигар всички актьори се съгласиха да възхваляват тримата шишковци? — запита доктор Гаспар.
Испанецът зашътка:
— Шт! — той притисна пръст до устните. — За това не бива да се приказва високо. Мнозина се отказаха. Арестуваха ги.
Негърът сърдито плюна.
В това време засвири музика. В някои от бараките започна представлението. Тълпата се разшава.