— Граждани! — викаше от дървената естрада един клоун с кукуригащ глас. — Граждани! Позволете да ви поздравя…
Той се спря, като очакваше да се въдвори тишина. От лицето му се сипеше брашното.
— Граждани, позволете ми да ви поздравя със следното радостно събитие: днес палачите на нашите мили розови трима шишковци ще отсекат главите на подлите бунтовници…
Той не доизрече. Един работник хвърли по него недоядената си питка. Тя залепи устата му.
— М-м-м-м-м!…
Клоунът мучеше, но нищо не помагаше. Неизпеченото, полусурово тесто му беше залепило устата. Той махаше ръце, мръщеше се.
— Така! Правилно! — завикаха сред тълпата.
Клоунът избяга зад преградката.
— Негодник! Той се е продал на тримата шишковци! За пари той хули ония, които са отишли да мрат за нашата свобода!
Музиката засвири по-силно. Присъединиха се още няколко оркестри: девет пищялки, три тръби, три тъпани и една цигулка, звуците на която предизвикваха зъбобол.
Собствениците на панаирските театри се стараеха с тази музика да заглушат шума на тълпата.
— Моля ви се, нашите актьори ще се изплашат от тези питки — рече един от тях. — Трябва да се преструваме, че нищо не е станало.
— Заповядайте, заповядайте! Представлението започва…
Друго едно театро се наричаше „Троянски кон“.
Иззад завеската излезе директорът. На главата си той имаше висока шапка от зелено сукно, на гърдите си — кръгли бакърени копчета, на бузите си — старателно изрисувана красива руменина.
— Тихо! — рече той, като че говореше на немски. — Тихо! Нашето представление заслужава вниманието ви.
Известно внимание се постигна.
— За днешния празник ние поканихме бореца Лапитупа.
Та-ти-ту-та! — повтори тръбата.
Кречеталата изобразиха нещо като ръкопляскане.
— Борецът Лапитупа ще ви покаже чудесата на своята сила…
Оркестърът гръмна. Завесата се вдигна. На естрадата излезе борецът Лапитупа.
Наистина този грамаден мъжага в розово трико изглеждаше много силен.
Той сумтеше и навеждаше глава като бик. Мускулите му мърдаха под кожата, сякаш зайчета, погълнати от боа.
Прислужниците донесоха гири и ги хвърлиха на естрадата. Дъските едва не се строшиха. Стълб от прах и стърготини изхвръкна нагоре. Екотът се разнесе из целия пазар.
Борецът започна да показва изкуството си. Той взе във всяка ръка по една гира, подхвърли гирите като топки, улови ги и после с все сила ги удари една в друга… Посипаха се искри.
— Ето — рече той. — Така тримата шишковци ще счупят главите на оръжейния майстор Просперо и на гимнастика Тибул.
Този борец беше също подкупен от златото на тримата шишковци.
— Ха-ха-ха! — прогърмя той, като се радваше на своята шега.
Той знаеше, че никой няма да се одързости да хвърли по него питка. Всички виждаха силата му.
В настъпилата тишина ясно прозвуча гласът на негъра. Цял бостан от глави се възви към него.
— Какво казваш? — попита негърът и сложи крак върху стъпалото.
— Аз казвам, че така, чело в чело, тримата шишковци ще строшат главите на оръжейния майстор Просперо и на гимнастика Тибул.
— Мълчи!
Негърът говореше спокойно, сурово и тихо.
— А ти кой си, черна мутро? — разсърди се борецът.
Той хвърли гирите и опря ръце на хълбоците си.
Негърът се качи на естрадата.
— Ти си много силен, но не си по-малко подъл. Отговори по-добре кой си? Кой ти даде право да се гавриш над народа? Аз те познавам. Ти си син на ковач. Баща ти и досега работи в завода. Сестра ти се нарича Ели. Тя е перачка. Пере дрехите на богаташите. Може би вчера гвардейците са я застреляли. А ти си предател!
Борецът се стъписа изумен. Негърът действително казваше истината. Борецът не разбираше нищо.
— Махай се! — викна негърът.
Борецът се опомни. Лицето му се наля с кръв. Той стисна пестници.
— Ти нямаш право да ми заповядваш! — с мъка продума той. — Аз не те познавам. Ти си дявол.
— Махай се! Ще броя до три. Едно!
Тълпата замря. Негърът беше с една глава по-нисък от Лапитупа и три пъти по-тънък от него, ала никой не се съмняваше, че ако избухнеше свада, ще победи негърът — толкова решителен, строг и уверен вид имаше той.
— Две!
Борецът сви глава.
— Дявол! — изсъска той.
— Три!
Борецът изчезна. Мнозина бяха замижали, очаквайки страшния удар, и когато разтвориха очи, бореца го нямаше вече. Той мигновено изчезна зад преградката.
— Ето така ще прогони народът тримата шишковци! — весело рече негърът и вдигна ръце.
Тълпата беснееше от възторг. Хората пляскаха ръце и си хвърляха шапките във въздуха.
— Да живее народът!
— Браво! Браво!
Само доктор Гаспар недоволно поклащаше глава. От какво беше недоволен — не се знаеше.
— Кой е той? Кой е той? Кой е този негър? — любопитстваха зрителите.
— И той ли е актьор?
— Никога не сме го виждали!
— Кой си?
— Защо излезе в наша защита?
— Позволете! Позволете!…
Някакъв дрипльо се промъкна през навалицата. — Беше същият просяк, който вчера вечерта разговаряше с цветарките и кочияшите. Доктор Гаспар го позна.
— Позволете! — вълнуваше се просякът. — Не виждате ли, че ни лъжат? Този негър е също такъв актьор, какъвто е и борецът Лапитуп. От една банда са. И той е получил пари от тримата шишковци.
Негърът стисна пестници.
Възторгът на тълпата се смени с гняв.
— Разбира се! Единият негодник прогони другия.
— Той се страхуваше, че ще набием другаря му и изигра един номер.
— Долу!
— Негодник!
— Предател!
Доктор Гаспар искаше да каже нещо, да въздържи тълпата, но беше късно. Дванадесетина души, изтичали на естрадата, наобиколиха негъра.
— Бийте го! — изписка една старица.
Негърът простря ръка. Той беше спокоен.
— Стойте!
Неговият глас заглуши виковете, шума и свирните. Стана тихо и в тишината спокойно и просто прозвучаха думите на негъра:
— Аз съм гимнастикът Тибул.
Настъпи смущение.
Пръстенът на нападателите се разчупи.
— Ах! — въздъхна тълпата.
Стотици хора се дръпнаха и останаха неподвижни.
И само някой смутено запита:
— А защо си черен?
— За това попитайте доктор Гаспар Арнери — и като се усмихваше, негърът посочи доктора.
— Разбира се, че е той!
— Тибул!
— Ура! Тибул е здрав! Тибул е жив! Тибул е с нас!
— Да, жив…
Но викът секна. Случи се нещо непредвидено и неприятно. Задните редове се завълнуваха. Хората се пръснаха на всички страни.
— Тихо! Тихо!
— Бягай, Тибул, спасявай се!
На площада се появиха три конника и една карета.
Беше капитанът от дворцовата гвардия граф Бонавентура, придружен от двама гвардейци. В каретата пътуваше дворцовият чиновник със счупената кукла на наследника Тутти. Нейната чудесна главица с подстригани къдри беше клюмнала печално на рамото му.
Те диреха доктор Гаспар.
— Гвардейци! — извика някой, колкото му държи глас.
Няколко души прескочиха през стобора.
Черната карета се спря. Конете клатеха глави. Звънеше и припламваше сбруята. Вятърът рошеше сините пера.
Конниците обкръжиха каретата.
Капитан Бонавентура имаше страшен глас. Ако цигулката предизвикваше зъбобол, от неговия глас човек получаваше усещане на изкъртен зъб.
Той се приповдигна на стремената и запита:
— Къде е къщата на доктор Гаспар Арнери?
Той опъваше юздите. На ръцете си имаше груби кожени ръкавици, разширени като фунии в горната част.
Старицата, върху която този въпрос попадна като кълбовидна мълния, уплашено махна с ръка в неопределена посока.