Тази вечер много неща изглеждаха необикновени и подозрителни. И понякога докторът дори се страхуваше, че очите на странната кукла току-виж ще засветят в тъмното като две прозрачни камъчета. Той се мъчеше да не гледа своята спътница.
„Глупости — успокояваше се той. — Разиграли са се нервите ми. Най-обикновена вечер. Само има малко минувачи. Само вятърът така странно размята сенките им, че всеки срещнат ти се струва наемен убиец с крилата тайнствена пелерина… Само газените фенери по кръстопътищата горят с някаква мъртвешко-синя светлина… Ах, дано само по-скоро стигнем до Двореца на тримата шишковци!“
Има едно много добро средство против страха: да заспиш. Особено се препоръчва да се покриеш с одеялото презглава. Докторът прибягна към това средство. Одеялото той замести с шапката, която плътно нахлупи над очите. И разбира се, започна да брои до сто. Това не помогна. Тогава той се възползува от едно силно действуващо средство. Той повтаряше на себе си:
— Един слон и един слон — два слона; два слона и един слон — три слона; три слона и един слон — четири слона.
Стигна до цяло стадо слонове. А сто и двадесет и третият слон от въображаем слон се превърна вече в истински слон. И тъй като докторът не можеше да разбере слон ли е, или розовият борец Лапитуп, то очевидно докторът спеше и беше почнал да сънува.
Времето насъне минава много по-бързо, отколкото наяве. Във всеки случай докторът насъне успя не само да стигне до Двореца на тримата шишковци, но и да се яви пред техния съд. Всеки от тях стоеше пред него, хванал за ръка една кукла, както циганин държи своята маймунка в синя фуста.
Те не искаха да слушат никакви обяснения.
„Ти не си изпълнил заповедта — рекоха те. — Ти заслужаваш строго наказание. Заедно с куклата трябва да минеш по жицата над «Площада на звездата». Само че си свали очилата…“
Докторът молеше за прошка. Главно той се страхуваше за участта на куклата… Той казваше така:
„Аз вече съм привикнал, аз вече знам да падам… Ако се откъсна от жицата и падна в басейна, нищо няма да ми стане. Аз имам опит: падал съм заедно с кулата на“ площада при градските порти… Но куклата, клетата кукла! Тя ще се разтроши на парчета… Съжалете я… Защото аз съм уверен, че тя не е кукла, а живо момиче с чудесно име което съм забравил, което не мога да си спомня…
„Не! — викаха шишковците. — Не! Никаква прошка! Такава е заповедта на тримата шишковци!“
Викът беше толкова силен, че докторът се събуди.
— Такава е заповедта на тримата шишковци! — викаше някой над самото му ухо.
Сега вече докторът не спеше. Викаха наяве. Докторът освободи очите си или по-точно очилата си изпод шапката и се озърна. Нощта, додето той спеше, беше успяла да почернее съвсем.
Екипажът беше спрял. Заобиколили го бяха някакви черни фигури: техният вик беше нахълтал в съня на доктора. Те размахваха фенери. От това из въздуха прелитаха решетчести сенки.
— Какво има? — попита докторът… — Къде се намираме? Кои са тия хора?
Една от фигурите се приближи и вдигнала фенера наспроти главата, освети доктора. Фенерът се разлюля. Ръката, която го държеше отгоре за халката, беше в ръкавица от груба кожа, силно разширена като фуния горе.
Докторът разбра: гвардейци.
— Такава е заповедта на тримата шишковци — повтори фигурата.
Жълтата светлина я разкъсваше на части. Проблясваше мушамената шапка, която в нощта правеше впечатление на желязна.
— Никой няма право да се приближи до двореца на повече от километър. Днес издадоха тази заповед. В града има вълнение. По-нататък не може да се отива.
— Да, но аз трябва да се явя в двореца.
Докторът беше възмутен.
Гвардеецът говореше с железен глас:
— Аз съм началникът на караула — капитан Цереп. Няма да ви пусна нита крачка напред. Завръщай! — викна той на кочияша, като замахна с фенера.
Докторът го достраша. Ала той не се съмняваше, че ако узнаят кой е той и защо трябва да бъде в двореца, незабавно ще го пуснат.
— Аз съм доктор Гаспар Арнери — каза той.
В отговор проехтя смях. От всички страни затанцуваха фенери.
— Гражданино, ние не сме разположени да се шегуваме в такова тревожно време и в такъв късен час — рече началникът на караула.
— Повтарям ви: аз съм доктор Гаспар Арнери.
Началникът на караула изпадна в ярост. Той бавно, като отделяше думите на срички, изрече, съпровождайки всяка дума със звънтенето на сабята си:
— За да проникнете в двореца, вие се прикривате зад чуждо име. Доктор Гаспар Арнери не скита нощем. Особено тази нощ. Сега той е зает с много важна работа: той възкресява куклата на наследника Тутти. Чак утре сутринта той ще се яви в двореца. А вас като измамник аз ви арестувам.
— Какво?! — тук докторът вече изпадна в ярост.
„Какво?! Той смее да не ми вярва? Добре. Аз ей сега ще му покажа куклата!“
Докторът посегна да хване куклата — и изведнъж…
Куклата я нямаше. Докато беше спал, тя беше паднала от екипажа.
Докторът замръзна.
„Може би всичко това е сън?“ — мярна се в съзнанието му.
Уви! Това бе действителност.
— Е! — измуча началникът на караула, като стискаше зъби и мърдаше пръстите си, които държеха фенера. — Заминавайте по дяволите! Аз ви пущам, за да не си губя времето с такова старче… Марш!
Трябваше да се подчинят. Кочияшът зави. Екипажът заскърца, конят изпръхтя, железните фенери се метнаха за последен път и клетият доктор потегли назад.
Той не издържа и заплака. С него така грубо разговаряха, нарекоха го старче, а най-главното — той беше загубил куклата на наследника Тутти!
„Това значи, че аз съм си изгубил ума в най-буквалния смисъл на думата.“
Той плачеше. Очилата му се замъглиха, той нищо не виждаше. Искаше му се да зарови глава във възглавката. През това време кочияшът подвикваше на коня. Десет минути трая огорчението на доктора. Скоро се възвърна свойствената му разсъдителност.
„Аз все още мога да намеря куклата — обмисляше той. — Тази нощ има малко минувачи. Това място е винаги пусто. Сигурно никой през това време не е минал по пътя…“
Той заповяда на кочияша да кара бавно и внимателно да оглежда пътя.
— Е, какво? Е, какво? — питаше той всяка минута.
— Не се вижда нищо. Не се вижда нищо — отвръщаше кочияшът.
Той съобщаваше за съвсем ненужни и безинтересни находки:
— Буренце.
— Не… не е това…
— Хубаво, голямо парче стъкло.
— Не.
— Скъсана обувка.
— Не — все по-тихо отговаряше докторът.
Кочияшът се стараеше колкото можеше. Той изгледа очите си. В тъмното виждаше така добре, сякаш не беше кочияш, а капитан на океански параход.
— А кукла, кукла не виждате ли? Кукла в розова рокличка?
— Кукла няма — казваше кочияшът с печален дебел глас.
— Ех, в такъв случай са я прибрали. Няма вече смисъл да се търси… Ей тук, на това място, заспах… Тогава тя още седеше до мене. Ах!
И докторът отново беше готов да заплаче.
Кочияшът на няколко пъти съчувствено подсмъркна.
— Какво да се прави?
— Ах, вече не знам… Ах, вече не знам… — Докторът седеше, оборил глава на ръцете си, и се полюляваше от скръб и от тласъците на екипажа. — Аз знам — каза той. — Е, разбира се… е, разбира се… Как по-рано не ми дойде това на ум. Тя е избягала, избягала е!… Аз заспах, а тя е избягала. Ясно. Тя е била жива. Аз веднага забелязах това. Впрочем това не намалява вината ми пред тримата шишковци…
В тоя миг му се прияде. Той помълча малко, а после заяви много тържествено:
— Днес не съм обядвал. Закарайте ме в най-близката гостилница.
Гладът успокои доктора.
Дълго пътуваха те по тъмните улици. Всички гостилничари бяха затворили вратите си. Всички шишковци преживяваха тази нощ тревожни часове.