VIII. Мъчната роля на малката артистка
Да, това беше тя!
Но дявол да го вземе, откъде беше дошла тя? Чудо? Какво ти чудо? Доктор Гаспар прекрасно знаеше, че не стават чудеса. Това е, реши той, просто измама. Куклата е била жива и когато той има непредпазливостта да заспи в екипажа, тя е избягала като непослушно момиче.
— Няма защо така да се усмихвате! Вашата угодлива усмивка не намалява вашата вина — рече той строго. — Както виждате, съдбата ви е наказала. Съвсем случайно Ви намерих там, дето изглеждаше невъзможно да ви намеря.
Куклата опули очи. После замига като мъничко зайче и смутено погледна към клоуна Август. Той въздъхна.
— Коя сте вие, отговаряйте направо!
Докторът придаде на своя глас колкото може по-голяма строгост. Но куклата го гледаше тъй очарователно, че му беше много трудно да се сърди.
— Ето виждате — рече тя, — вие сте ме забравили. Аз съм Суок.
— Су-ок… — повтори докторът. — Но нали вие сте куклата на наследника Тутти!
— Каква кукла! Аз съм обикновено момиче…
— Какво?… Вие се преструвате!
Куклата излезе от преградката. Лампата ярко я осветяваше. Тя се усмихваше, навела настрана чорлавата си главица. Нейните коси имаха такъв цвят, какъвто имат перата на мъничките сиви птички.
Мъхнатото зверче в клетката я гледаше много внимателно.
Доктор Гаспар беше в пълно недоумение. След известно време читателят ще узнае цялата тайна. Но сега ние искаме да предупредим читателя за едно много важно обстоятелство, което се изплъзна от внимателния поглед на доктор Гаспар Арнери. В минути на вълнение човек понякога не забелязва такива обстоятелства, които, както казват възрастните, се хвърлят в очи.
И ето това обстоятелство: сега в панаирския фургон куклата имаше съвсем друг вид.
Сивите й очи блестяха весело. Сега тя изглеждаше сериозна и внимателна, но от нейната скръб не беше останала нито следа. Напротив, вие бихте казали, че това е палавка, която се представя за скромна.
По-нататък. Къде се беше дянала нейната предишна великолепна рокля, розовата коприна, златните рози, дантелите, пулчетата, цялата тази приказна премяна, благодарение на която всяко момиче би могло да прилича, ако не на принцеса, поне на играчка от елха? Сега, представете си, куклата беше облечена повече от скромно. Блуза със синя матроска яка, вехти пантофки, достатъчно сиви, за да не бъдат бели. Пантофките бяха обути на бос крак. Не мислете, че от тази проста премяна куклата беше станала некрасива. Наопаки, тази премяна и прилягаше. Има такива пепеляшки: първо не ще ги удостоиш с поглед, а после, като се вгледаш по-внимателно, виждаш, че такава пепеляшка е по-мила от принцеса, още повече, че принцесите понякога се превръщат в жаби или обратното, жабите се превръщат в принцеси.
Но ето най-главното: вие помните, върху гърдите на куклата на наследника Тутти зееха страшни черни рани. А сега те бяха изчезнали.
Тя беше весела, здрава кукла!
Но доктор Гаспар не забеляза нищо. Може би в следната минута вече щеше да разбере каква е работата, но тъкмо в тази следна минута някой почука на вратата. И работите се забъркаха още повече. Във фургона влезе един негър!
Куклата изпищя. Звярът в клетката изфуча, макар да не беше котка, а някакво по-сложно животно.
Ние вече знаем кой е негърът. Знаеше това и доктор Гаспар, който беше направил този негър от обикновения Тибул. Но никой друг не знаеше тайната.
Смущението продължи пет минути. Негърът се държеше ужасно. Той сграбчи куклата, вдигна я нагоре и я зацелува по бузите и носа, при което този нос и бузи се извъртяха тъй енергично, че бихме могли да сравним целуващия негър с човек, който иска да захапе ябълка, окачена на конец.
Старият Август затвори очи и втрещен от страх, се клатеше като китайски император, който решава въпроса: да отсече ли на престъпника главата, или да го накара да изяде жив плъх без захар?
Едната пантофка падна от крака на куклата и улучи лампата. Лампата се катурна и предаде дух. Стана тъмно. Ужасът достигна своите предели. Тогава всички видяха, че започва да се разсъмва. Пролуките просветляха.
— Ето че вече се съмва — рече доктор Гаспар — и аз ще трябва да отида в Двореца на тримата шишковци заедно с куклата на наследника Тутти.
Негърът блъсна вратата. Сива светлина от улицата нахлу в жилището. Клоунът седеше както преди и очите му бяха затворени. Куклата беше се скрила зад преградката.
Доктор Гаспар набързо обясни на Тибул каква е работата. Той му разказа цялата история за куклата на наследника Тутти, как тя изчезнала и как сега щастливо се намерила тук във фургона.
Куклата зад преградката се вслушваше и нищо не разбираше.
„Той го нарича Тибул — чудеше се тя. — Че какъв Тибул е той? Той е ужасен негър. Тибул е красив, бял, а не черен…“
Тогава тя подаде едното си око и погледна. Негърът извади от джоба на червените си гащета продълговат флакон, отпуши го — флаконът писна като врабче — и почна да излива от флакона някаква течност върху себе си. След секунда се извърши чудо: негърът стана бял, красив и не черен. Не оставаше съмнение. Това беше Тибул!
— Ура! — извика куклата и хвръкна иззад преградката право на врата на Тибул.
Клоунът, който нищо не виждаше и реши, че е станало нещо ужасно, падна от онова, на което седеше, и остана неподвижен. Тибул го повдигна за гащите.
Сега вече куклата без покана разцелува Тибул.
— Чудесно! — казваше тя, задъхана от възторг. — Как беше станал толкова черен? Аз не те познах.
— Суок! — рече Тибул строго.
Тя веднага скочи от неговите огромни гърди и застана пред него мирно, не по-лошо от хубаво оловно войниче.
— Какво? — запита тя като ученичка.
Тибул сложи ръка на чорлавата й глава. Тя го гледаше отдолу с щастливи сиви очи.
— Ти чу ли какво каза доктор Гаспар?
— Да. Той каза, че тримата шишковци му поръчали да излекува куклата на наследника Тутти. Той каза, че тази кукла, е избягала от неговия екипаж. Казва, че аз съм тази кукла.
— Той бърка — заяви Тибул. — Доктор Гаспар, тя не е кукла, смея да ви уверя. Тя, е моята малка приятелка, тя е момиче, танцувачката Суок, мой верен другар в цирковата работа.
— Вярно! — зарадва се куклата. — Та ние с тебе неведнъж сме ходили по въже.
Тя беше много доволна, че Тибул я нарече свой верен другар.
— Мили! — пошепна тя и потърка лице о ръката му.
— Как? — попита докторът. — Мигар тя е живо момиче? Суок, казвате?… Да! Да! Действително! Аз сега виждам ясно. Спомням си. Та нали съм виждал веднъж това момиче. Да… да… Та нали я спасих от слугите на старицата, които искаха да я набият с пръчки!
Тук докторът дори плесна с ръце.
— Ха-ха-ха! Е да, разбира се. Затова ми се струваше толкова познато личицето на куклата на наследника Тутти. Това е просто удивителна прилика или както казват в науката, феномен.
Всичко се разясни за общо удоволствие.
Развиделяваше се все повече и повече. В задния двор изкукурига петел.
И в тоя миг докторът отново се натъжи.
— Да, всичко това е прекрасно. Но това значи, че аз нямам куклата на наследника Тутти, това значи, че наистина съм я изгубил…
— Това значи, че вие сте я намерили — рече Тибул, като притискаше момичето към себе си.
— Ка-а-ак?
— Така. Ти разбираш ли ме, Суок?
— Мисля — тихо отвърна Суок.
— Е? — попита Тибул.
— Разбира се — каза куклата и се усмихна.