Щастлив миг! Екипажът спря пред последния мост. Караулът от гвардейци се разстъпи. Наследникът махаше с две ръце и подскачаше, като разтърсваше златните си коси. И най-сетне той видя главното: един мъничък човек, като се движеше тромаво, старешки, излезе от екипажа. Гвардейците, като държаха сабите си почтително и му отдаваха чест, стояха по-отдалеч. Мъничкият човек извади от екипажа чудесна кукла, сякаш розов свеж букет, превързан с ленти.
Това беше възхитителна картина под синеещото утринно небе, в сиянието на тревата и слънцето.
След минута куклата беше вече в двореца. Срещата стана по следния начин.
Куклата вървеше без чужда помощ.
О, Суок прекрасно играеше ролята си! Ако тя попаднеше в обществото на истински кукли, те без всяко съмнение биха я взели за също такава кукла като тях.
Тя беше спокойна. Тя чувствуваше, че ролята й се удава.
„Има по-трудни неща — мислеше тя, — например да жонглираш със запалена лампа или да правиш двойно салтомортале…“
А на Суок се случваше в цирка да прави и едното, и другото.
С една дума, Суок не се страхуваше. Дори й се харесваше тази игра. Много по-силно се вълнуваше доктор Гаспар. Той вървеше зад Суок. Тя стъпваше със ситни крачки като балерина, която ходи на върха на пръстите си. Роклята й се диплеше, трептеше и шумолеше.
Паркетът блестеше. Тя се отразяваше в него като розов облак. Тя бе много мъничка сред високите зали, които се увеличаваха в дълбочина от блясъка на паркета, а в ширина от огледалата.
Можеше да се помисли, че малка цветарска кошничка плава по грамадна тиха вода.
Тя вървеше весела и усмихната покрай стражата, покрай кожените и железни хора, които я гледаха като омагьосани, покрай чиновниците, които се усмихваха за първи път в живота.
Те отстъпваха пред нея, сторваха й път, сякаш тя беше владетелка на този дворец, встъпила в своите права.
Стана тъй тихо, че се чуваха леките й стъпки, които не шумяха по-силно от падащите листенца на цветята.
А отгоре по широката стълба, също тъй мъничък й сияещ, се спускаше към куклата наследникът Тутти.
Те бяха еднакви на ръст.
Суок се спря.
„Та ето това бил наследникът Тутти!“ — продума тя.
Пред нея стоеше слабичко, прилично на зло момиче, момче, сивооко и малко скръбно, навело разчорлена глава настрана.
Суок знаеше кой е Тутти. Суок знаеше кои са тримата шишковци. Тя знаеше, че тримата шишковци са заграбили цялото желязо, всички въглища, цялото жито, добито с ръцете на бедния гладен народ. Тя добре помнеше знатната старица, която беше насъскала лакеите си срещу мъничката Суок. Тя знаеше, че всички са от една пасмина: тримата шишковци, знатните старици, франтовете, бакалите, гвардейците — всички ония, крито бяха затворили оръжейния майстор Просперо в желязна клетка и се мъчеха да заловят нейния приятел гимнастика Тибул.
Когато тя отиваше в двореца, тя мислеше, че наследникът Тутти ще й се стори отвратителен, нещо като знатната старица, само че с дълъг и тънък тъмночервен език, винаги изваден навън.
Но никакво отвращение тя не почувствува. По-скоро стана й приятно, че го вижда.
Тя го гледаше с весели сиви очи.
— Ти ли си, кукло? — попита наследникът Тутти и простря ръка.
„Какво да правя? — уплаши се Суок. — Мигар куклите говорят? Ах, мене не ме предупредиха!… Аз не знам как се е държала оная кукла, която гвардейците са съсекли…“
Но на помощ й дойде доктор Гаспар.
— Господин наследник — рече той тържествено, — аз излекувах вашата кукла. Както виждате, не само й върнах живота, но направих живота й по-забележителен. Куклата несъмнено стана по-хубава, после тя получи нова великолепна рокля и най-главното — аз научих куклата ви да говори, да съчинява песнички и да танцува.
— Какво щастие? — тихо рече наследникът.
„Време е да действам“ — реши Суок.
И малката артистка от театрото на чичо Бризак направи първия си дебют на новата сцена.
Тази сцена беше главната дворцова зала. А бяха се събрали маса зрители. Те се тълпяха от всички страни: по върховете на стълбите, в коридорите, по галериите. Те се подаваха от кръглите прозорци, изпълваха балконите, покатерваха се по колоните, за да виждат и слушат по-добре.
Много глави и гърбове с най-разнообразни цветове и бои горяха в яркото слънчево осветление.
Суок виждаше множество лица, които я гледаха, широко усмихнати.
Готвачите с разперени пръсти, от които като клей отклони се стичаха сладки червени рокове или кафяви тучни сосове; министри в разноцветни извезани мундири, сякаш маймуни, преоблечени като петли; мънички дебели музиканти в тесни фракове, придворни дами и кавалери, гърбави доктори, дългокоси учени, рошави бързоходци; прислуга, облечена не по-лошо от министрите.
Цялата тази маса се лепеше по всичко, по което можеше да се прилепи.
И всички мълчаха. Всички, притаили дъх, гледаха мъничкото розово създание, което спокойно и с голямо достойнство на дванадесетгодишно момиче посрещаше стотиците погледи. Тя съвсем не се смущаваше. Тези зрители надали бяха по-строги от зрителите по площадите, дето едва ли не всеки ден играеше Суок. О, там имаше много строги зрители: зяпачи, войници, актьори, ученици, дребни търговци! И от тях Суок не се страхуваше. А те казваха:
— Суок е най-добрата артистка в света…
И хвърляха на нейното килимче последната си дребна, монета. А между това за такава мъничка монета можеше да се купи баничка с черен дроб, която за някоя плетачка на чорапи заменяше и закуска, и обяд, и вечеря.
И ето Суок започна да играе истински своята роля на кукла.
Тя допря върховете на обувките си, после се приповдигна на тях, повдигна към лицето си свити в лактите ръце и като мърдаше двете си кутрета по подобие на китайски мандарин, започна да пее песничка. Едновременно тя поклащаше глава надясно и наляво в такт с мелодията.
Усмихваше се тя кокетливо и лукаво. Но през цялото време се стараеше очите й да бъдат кръгли и широки както на всички кукли.
Тя пееше така:
Със наука неизвестна,
разгорил в тигела жар,
възкреси ме, знай, чудесно
докторът добър Гаспар.
Погледни: аз се усмихнах.
Чуваш ли: въздъхнах аз…
Тъй животът ми затихнал
се пробуди в мен завчас.
Цял живот до сетни сили
дирих те в тоз свят жесток…
Не забравяй ти, мой мили,
своята сестра Суок!
Мойта смърт бе много къса,
съживена тоя ден,
аз те виждах във съня си
как ридаеше за мен.
Виж как трепкат мигли леки,
как припламва взор дълбок.
Не забравяй ти навеки
своята сестра Суок!
— Суок — тихо повтори Тутти.
Очите му бяха пълни със сълзи и от това изглеждаше, че той има не две, а четири очи…
Куклата свърши песничката и направи реверанс. Залата възторжено въздъхна. Всички се раздвижиха, закимаха с глава, зацъкаха с език.
Действително мелодията на песничката беше очарователна, макар и малко тъжна за такъв млад глас, а самият глас звучеше с такава прелест, че сякаш излизаше от сребърно или стъклено гърло.
— Тя пее като ангел — чуха се в тишината думите на диригента.
— Само че песничката й е малко странна — забеляза някакъв сановник и орденът на гърдите му иззвънтя.
Тук критиката се прекъсна. В залата влязоха тримата шишковци. Струпването на публика можеше да им се стори неприятно. Всички се спуснаха към изходите. В бъркотията един готвач залепи петте си пръста с целия запас от малинов сок върху гърба на някаква хубавица. Хубавицата изпищя и при това стана ясно, че е имала изкуствена челюст, защото челюстта падна. Един дебел гвардейски капитан настъпи красивата челюст с некрасивия си груб ботуш.