Чу се: хряс, хряс! — и церемониалмайсторът, който случайно беше попаднал тук, изпсува.
— Насипани са орехи! Пращят под краката! Възмутително!
Хубавицата, която изгуби челюстта, поиска да извика и дори вдигна ръце нагоре, но — уви! — заедно с челюстта беше, изчезнал и гласът й. Тя само изфъфли нещо неразумно.
След минута в залата нямаше излишни хора. Останаха само отговорните лица.
И ето Суок и доктор Гаспар се представиха пред тримата шишковци.
Тримата шишковци не изглеждаха развълнувани от вчерашните събития. Току-що в парка те бяха играли на топка под наблюдението на дежурния лекар. Това правеха за движение. Те бяха много уморени. Потните им лица лъщяха. Ризите бяха полепнали по гърбовете им и тези гърбове приличаха на корабни платна, издути от вятъра. Единият от тях имаше под окото си синина във форма на некрасива роза или на красива жаба. Другият Шишко боязливо поглеждаше тази некрасива роза.
„Той е хвърлил топката в лицето му и го е украсил с това синьо петно“ — помисли Суок.
Пострадалият Шишко сумтеше страховито. Доктор Гаспар смутено се усмихваше. Шишковците мълком огледаха куклата. Сияещият вид на наследника Тутти им беше вдъхнал добро настроение.
— Е — рече единият, — вие ли сте доктор Гаспар Арнери?
Докторът се поклони.
— Е, ами как е куклата? — запита другият.
— Тя е чудесна! — възкликна Тутти.
Шишковците никога не бяха го виждали толкова оживен.
— Отлично! Тя действително изглежда добре…
Първият Шишко изтри с длан челото си, злобно изкряка и рече:
— Доктор Гаспар, вие изпълнихте нашата заповед. Сега имате право да искате награда.
Настъпи мълчание.
Мъничкият секретар с червеникава перука държеше перото, готов да запише желанието на доктора.
Докторът почна да излага молбата си:
— Вчера на „Площада на съда“ построиха десет ешафода за екзекутиране на въстаналите…
— Екзекутират ги днес — пресече го Шишкото.
— Аз тъкмо това имам предвид. Моята молба е такава: аз моля да подарите на всички пленници живот и свобода. Аз моля да се отмени наказанието съвсем и да се изгорят тези ешафоди.
Рижавият секретар, зачул тази молба, изпусна от ужас перото. Перото, превъзходно изострено, се заби в крака на Втория Шишко. Той извика и се завъртя на един крак. Първият Шишко, притежател на синьото петно, злорадно се закиска: за него бяха отмъстили.
— Дявол да го вземе! — викаше Вторият Шишко, като издърпваше от ходилото на крака си перото като стрела. — Дявол да го вземе! Тази молба е престъпна! Да не сте посмели, да искате такива неща!
Рижавият секретар офейка. Вазата с цветя, която катурна пътем, летеше подире му и се пръскаше на части като бомба. Получи се пълен скандал. Шишкото изтръгна перото и го запрати подир секретаря. Но може ли човек да бъде добър хвъргач на копие при такава дебелина! Перото улучи един гвардеец в задника. Но той като ревностен служител остана неподвижен. Перото продължаваше да стърчи в неподходящото място дотогава, докато гвардеецът не бе сменен от караул.
— Аз искам да се подари живота на всички работници, осъдени на смърт. Аз искам да се изгорят ешафодите — повтори докторът невисоко, но твърдо.
В отговор се чуха виковете на шишковците. Човек добиваше впечатление, че някой чупи трески.
— Не! Не! Не! За нищо на света! Те ще бъдат наказани!
— Умрете! — пошепна докторът на куклата.
Суок съобрази каква е работата. Тя отново се изправи на пръстите на краката си, изписка и се олюля. Роклята й затрептя като крилца на уловена пеперуда, главата й клюмна — всяка секунда куклата можеше да падне.
Наследникът се спусна към нея.
— Ах! Ах! — извика той.
Суок изписка още по-тъжно.
— Ето — рече доктор Гаспар — виждате ли? Куклата отново ще изгуби живота си. Механизмът, затворен в нея, е твърде чувствителен. Тя съвсем ще се развали, ако вие не изпълните молбата ми. Мисля, че господин наследникът няма да бъде много доволен, ако куклата му стане негодна розова дрипа.
Гняв обзе наследника. Той затропа с крака като слонче. Замижа и замаха с глава.
— За нищо на света. Чувате ли, за нищо на света! — викаше той. — Изпълнете молбата на доктора! Аз няма да дам куклата си! Суок! Суок! — разрида се той.
То се знае, шишковците отстъпиха. Дадена беше заповед. Помилването беше обявено. Щастливият доктор Гаспар се отправи за дома.
„Ще спя цяло денонощие“ — размишляваше той из пътя.
Когато влизаше в града, той вече чуваше как приказват, че на „Площада на съда“ горят ешафотите и че богаташите са много недоволни от това, че екзекуцията на бедняците няма да се извърши.
И тъй Суок остана в Двореца на тримата шишковци.
Тутти излезе с нея в градината.
Наследникът тъпчеше цветята, убоде се от един бодлив тел и едва не падна в басейна. Той не виждаше нищо от щастие.
„Мигар той не разбира, че съм живо момиче? — чудеше се Суок. — Аз не бих се оставила така да ме излъжат.“
Донесоха закуската. Суок видя сладкишите и си спомни, че само миналата година през есента е могла да си хапне един сладкиш. И старият Август уверяваше, че не бил сладкиш, а курабия. А сладкишите на наследника Тутти бяха великолепни. Взели сладкишите за цветя, десет пчели се спуснаха над тях.
„Какво да правя? — измъчваше се Суок. — Мигар куклите не ядат? Има разни кукли… Ах, как ми се ядат сладкиши!“
И Суок не издържа.
— Искам едно парченце… — рече тя тихо. Руменина покри бузите й.
— Хубаво! — зарадва се наследникът. — А по-рано ти не искаше да ядеш. По-рано ми беше така досадно да закусвам сам. Ах, колко, е хубаво! Ти имаш вече апетит.
И Суок изяде едно парченце. После още едно, още едно и още едно. И изведнъж тя видя, че слугата, който следеше отдалеч наследника, я гледа и нещо повече — гледа я с ужас.
Слугата беше разтворил широко уста.
Слугата беше прав.
Никога не беше му се случвало да види кукли да ядат.
Суок се изплаши и изтърва четвъртия сладкиш, най-сипкавият и със зърно грозде.
Но работата мина благополучно. Слугата разтърка очите и си затвори устата.
— Така ми се е сторило. От жегата!
Наследникът приказваше, без да спре. После, уморен, той замълча.
Беше много тихо в този горещ час. Вчерашният вятър, както се вижда, беше отлетял много надалеч. Сега всичко бе замряло. Дори птиците не хвърчаха.
И в тази тишина Суок, седнала до наследника върху тревата, чу необясним, равномерно повтарящ се звук, наподобяващ цъкането на часовник, скрит в памук. Само че часовникът прави „тик-так“, а този звук беше такъв: „Чук-чук“.
— Какво е това? — попита тя.
— Какво? — Наследникът вдигна вежди като възрастен човек в минута на почуда.
— Ами това: чук-чук… Часовник ли е? Ти имаш часовник?
Настана отново тишина и пак в тишината нещо чукаше. Суок повдигна пръст. Наследникът се ослуша.
— Това не е часовник — рече той тихо. — Моето желязно сърце бие…
X. Менажерията
В два часа повикаха наследника Тутти в класната стая. Този час той имаше урок. Суок остана сама.
Никой, разбира се, не подозираше, че Суок е живо момиче. По всяка вероятност истинската кукла на наследника Тутти, която се намираше сега във властта на учителя по танци Раздватрис, се държеше с не по-малка непринуденост. Сигурно някой много изкусен майстор беше направил оная кукла. Наистина тя не ядеше сладкиши. Но може би наследникът Тутти беше прав. Може би действително тя чисто и просто е нямала апетит.