И тъй Суок остана сама.
Положението й беше затруднително.
Огромен дворец, бърканица от входове, галерии, стълбища.
Страшни гвардейци, непознати сурови хора с разноцветни перуки, тишина и блясък.
На нея не обръщаха внимание.
Тя стоеше в спалнята на наследника, до прозореца.
„Трябва да си изработя план за действие — реши тя. — Желязната клетка с оръжейния майстор Просперо се намира в менажерията на наследника Тутти. Аз трябва да проникна в менажерията.“
Вие вече знаете, че на наследника не показваха живи деца. Никога, дори в затворена карета, не бяха го водили в града. Той растеше в двореца. Учеха го на науки, четяха му книги за жестоки царе и пълководци. На хората, които го заобикаляха, бе забранено да се усмихват. Всичките му възпитатели и учители бяха мършави високи старци с плътно стиснати устни и скули с барутен цвят. Освен това те страдаха от недобро храносмилане. А при такава болест на човек не му се усмихва.
Наследникът Тутти никога не чуваше весел звънлив смях. Понякога само до него долиташе кикотът на някой пиян саламджия или на шишковците, които гощаваха своите не по-малко шишкави гости. Но мигар това може да се нарече смях! Това беше ужасен рев, от който на човек му става не весело, а страшно.
Усмихваше се само куклата. Но усмивката на куклата не се струваше на шишковците опасна. Освен това куклата мълчеше. Тя не би могла да разкаже на наследника за много неща, които дворцовият парк и стражата с барабаните при железните мостове скриваха от него. И затова той не знаеше нищо за народа, за сиромашията, за гладните деца, за фабриките, рудниците, затворите, за селяните, за това, че богаташите карат бедняците да се трудят и обсебват всичко, направено от мършавите ръце на бедняците.
Тримата шишковци искаха да възпитат зъл, жесток наследник. Лишили го бяха от обществото на деца и бяха му уредили менажерия.
„Нека гледа зверовете — решиха те. — Ето той има мъртва, бездушна кукла, и ето сега ще има зли зверове. Нека вижда как хранят тигрите със сурово месо и как боата гълта жив заек. Нека слуша гласовете на хищните зверове и гледа в техните червени дяволски зеници. Тогава ще се научи да бъде жесток.“
Но работите се стекоха не така, както искаха шишковците.
Наследникът Тутти се учеше прилежно, слушаше страшните летописи за герои и царе, гледаше с омраза пъпчивите носове на възпитателите си, но не ставаше жесток.
Общуването с куклата той обикна повече от обществото на зверовете.
Разбира се, вие можете да кажете, че за едно дванадесетгодишно момче е срамно да се забавлява с кукли. В тази възраст мнозина биха предпочели да ходят на лов за тигри. Но тук имаше една причина, която ще стане ясна, когато му дойде времето.
Да се върнем към Суок.
Тя реши да дочака вечерта. И наистина една кукла, която се скита посред бял ден самотна из двореца, би могла да събуди подозрение.
След уроците те пак се срещнаха.
— Знаеш ли — рече Суок, — когато лежах болна при доктор Гаспар, присъни ми се странен сън. Сънувах, че от кукла съм се превърнала в живо момиче… И като че съм циркова артистка. Аз живеех в панаирски фургон с други актьори. Циркът пътуваше от място на място, спираше се по панаирите, на големите площади и уреждаше представления. Аз ходех по въже, танцувах, умеех да правя трудни акробатически номера, играех разни роли в пантомимите…
Наследникът я слушаше с широко разтворени очи.
— Ние бяхме много бедни. Много често не обядвахме… Имахме голям бял кон. Наричаха го Анра. Аз яздех върху него и жонглирах, изправена на широкото седло, покрито с прокъсан жълт атлаз. И конят умря, защото цял месец ние имахме много малко пари, за да го храним добре…
— Бедни ли сте били? — запита Тутти. — Не разбирам. Защо сте били бедни?
— Ние играехме пред сиромаси. Сиромасите ни хвърляха дребни бакърени пари, а понякога след представлението шапката, с която клоунът Август обхождаше зрителите, оставаше съвсем празна.
Наследникът Тутти не разбираше нищо.
И Суок му разказваше, дорде не настъпи вечерта. Тя говореше за суровия сиромашки живот, за големия град, за знатната старица, която искала да я набие, за живите деца, срещу които богаташите насъскат кучетата си, за гимнастика Тибул и оръжейния майстор Просперо, за това, че работниците, миньорите, моряците искат да унищожат властта на богаташите и шишковците.
Най-много говореше тя за цирка. Постепенно се увлече и забрави, че разказва сън.
— Аз много отдавна живея в театрото на чичо Бризак. Дори не помня откога зная да танцувам, да яздя и да се въртя на трапеците. Ах, на какви чудесни неща съм се научила! — Тя плесна с ръце. — Ето например миналата неделя ние играехме в пристанището. Аз свирех валс с кайсиеви костилки?
— Как с кайсиеви костилки?
— Ах, ти не знаеш! Мигар не си виждал свирка, направена от кайсиева костилка? Това е много просто. Аз събрах дванадесет костилки и направих от тях свирки. На, търках, търках о камъка, докато не се получи дупчица.
— Колко интересно!…
— Можеш да свиркаш валс не само с дванадесет костилки. Аз знам да свиря и с ключе…
— С ключе! Как? Покажи. Аз имам чудно ключе…
Като каза това, наследникът Тутти разкопча яката на куртката си и свали от врата си тънко синджирче, на което се люлееше мъничък бял ключ.
— Ето!
— Защо го криеш на гърдите си? — попита Суок.
— Канцлерът ми даде този ключ. Този ключ е от една клетка в моята менажерия.
— Та ти у себе си ли криеш ключовете от всички клетки?
— Не. Но казаха ми, че той е най-важният ключ. Аз трябва да го пазя…
Суок показа на наследника своето изкуство. Тя изсвири една чудна песенчица, като държеше ключа нагоре с дупчицата до свитите си устни.
Наследникът изпадна в такъв възторг, че дори забрави за ключа, който му бяха поръчали да пази. Ключът остана у Суок. — Тя машинално го пъхна в дантеления си розов джоб.
Настана вечер.
За куклата приготвиха особена стая до спалнята на наследника Тутти.
Наследникът Тутти спеше и виждаше насън чудни неща: смешни маски с големи носове; човек, който носеше върху голия си жълт гръб огромен, гладко одялан камък, и шишко, който удряше този човек с черен бич; окъсано момче, което ядеше картоф, и знатна старица в дантели, която яздеше на бял кон и свиркаше някакъв противен валс с помощта на дванадесет кайсиеви костилки.
А в това време на съвсем друго място, далеч от тази мъничка спалня, в един от краищата на дворцовия парк ставаше следното. Да не сте помислили, че нещо особено ставаше. Не само на наследника Тутти тази нощ се присънваха чудни сънища. Сън, който заслужава почуда, се присъни също и на гвардееца, заспал на караул пред входа в менажерията на наследника Тутти.
Той седеше на едно каменно стълбче, опрял гръб на решетката, и сладко дремеше. Сабята му в широка блестяща ножница лежеше между коленете му. Пистолетът му много мирно стърчеше иззад копринения черен шарф на хълбока му. До него върху пясъка беше сложен решетчест фенер, който осветяваше ботушите на гвардееца и една дълга гъсеница, паднала от листака точно на ръкава му.
Картината изглеждаше напълно мирна.
И така караулният спеше и виждаше необикновен сън. Присъни му се, че до него се приближава куклата на наследника Тутти. Тя беше досущ както днес сутринта, когато я донесе доктор Гаспар Арнери: същата розова рокля, панделки, дантели, златни пулчета. Само че сега в съня тя изглеждаше живо момиче. Свободно се движеше, озърташе се околовръст, прокрадваше се и трепваше и притискаше пръст на устни.