Фенерът осветяваше цялата й мъничка фигурка.
Гвардеецът дори се усмихваше насън.
После той въздъхна и седна по-удобно, облегнал рамо на решетката и забил нос в желязната роза, преплетена в украсата на решетката.
Тогава Суок, като видя, че караулният спи, взе фенера и на пръсти предпазливо влезе зад оградата.
Гвардеецът хъркаше и му се струваше в съня, че в менажерията реват тигрите.
Всъщност в менажерията беше тихо. Зверовете спяха.
Фенерът озаряваше малко пространство. Суок пристъпваше бавно, загледана в тъмното. За щастие нощта не беше тъмна. Осветяваха я звездите и светлината от накачените в парка фенери, която до това отдалечено място достигаше през върховете на дърветата и постройките.
От оградата момичето мина по една къса алея между ниски шубраци, покрити с някакви бели цветове.
После отведнъж тя усети миризма на зверове. Тая миризма й беше позната: веднъж заедно с техния фургон пътуваше укротител с три лъва и един улмски дог.
Суок излезе на една открита площадка. Наоколо нещо чернееше, като че се издигаха малки къщички.
— Клетките — прошепна Суок.
Сърцето й биеше силно.
Тя не се страхуваше от зверовете, защото хората, които играят в цирка, изобщо не са страхливи. Тя се боеше само да не се събуди някой звяр от нейните стъпки и светлината на фенера, да изръмжи и да събуди караулния.
Тя се приближи до клетката.
„Къде ли е Просперо?“ — вълнуваше се тя.
Издигаше нагоре фенера и надничаше в клетките. Всичко беше неподвижно и тихо. Светлината на фенера се разбиваше в пръчките на клетките и падаше в неравни късове по телата на заспалите зад тези пръчки…
Тя виждаше космати дебели уши, понякога изпружена лапа, понякога шарен гръб. Орлите спяха, разперили криле, и приличаха на старинни гербове. В дълбочината на някои клетки се чернееха някакви неразбираеми грамади.
В един кафез зад тънка сребърна решетка бяха кацнали върху пръчки на различна височина папагали. И когато Суок се спря пред тази клетка, стори й се, че един от тях, който беше кацнал най-близо до решетката, стар, с дълга червена брада, отвори едното си око и я изгледа. А окото му приличаше на пълна семка от лимон.
Нещо повече — той бързо затвори това око, сякаш се престори на заспал. И заедно с това на Суок се стори, че той се усмихва в червената си брада.
„Аз съм просто глупава“ — успокои се Суок. Ала я достраша.
Непрекъснато ту тук, ту там сред тишината нещо изцъркваше, изпращяваше, изпискваше.
Опитайте се нощем да влезете в конюшня или се прислушайте в курника: ще ви порази тишината и заедно с това вие ще чуете твърде много мънички звукове — ту замахнато крило, ту мляскане, ту пращенето на пръта, на който спят кокошките, ту тъничък глас, избликнал като капчица от гърлото на спящата птица.
„Къде ли е Просперо? — отново помисли Суок, но вече с по-голяма тревога. — Ами ако са го екзекутирали днес и в неговата клетка са турили орел?“
И в тоя миг от тъмнината нечий пресипнал глас рече:
— Суок!
И тозчас тя чу тежко и учестено дишане и още някакви звуци, сякаш скимтеше голямо болно куче.
— Ах! — извика Суок.
Тя замахна с фенера на онази страна, откъдето я повикаха. Там горяха две червеникави пламъчета. Голямо черно същество стоеше в клетката, хванато за пръчките и притиснало глава до тях.
— Просперо! — тихо рече Суок.
И в една секунда през ума й минаха цял рояк мисли.
„Защо е толкова страшен? Обрасъл е с козина като мечка. В очите му има червени искри. Той има дълги, закривени нокти. Той няма дрехи. Това не е човек, а горила.“
Суок беше готова да заплаче.
— Най-сетне дойде, Суок — каза странното същество — Знаех, че ще те видя.
— Здравей. Аз дойдох да те освободя — промълви Суок с трепнал глас.
— Аз няма да изляза от клетката. Днес ще умра.
И пак се чуха страшни, скимтящи звуци. Съществото падна, после се повдигна и отново се притисна до пръчките.
— Приближи се, Суок.
Суок се приближи. Страшното лице я гледаше. Разбира се, то не беше човешко лице. По-скоро приличаше на вълча муцуна. И най-страшното беше това, че ушите на този вълк имаха формата на човешки уши, макар и да бяха покрити с къси твърди косми.
Суок искаше да закрие с длан очи. Фенерът подскачаше в ръцете й. Жълти светли петна летяха из въздуха.
— Ти се страхуваш от мене, Суок… Аз изгубих човешкия си образ. Не се страхувай! Приближи… Ти си порасла, отслабнала си. Имаш печално личице…
Той говореше с мъка. Отпущаше се все по-ниско и по-ниско и най-сетне легна върху дървения под на своята клетка. Той дишаше все по-често и по-често, разтворил широко уста, пълна с дълги жълти зъби.
— Ей сега ще умра. Знаех, че ще те видя преди смъртта си.
Той простря своята космата маймунска ръка. Търсеше нещо в тъмното. Зачу се звук, като че изтръгнаха гвоздей, и после страшната ръка се протегна през пръчките.
В ръката му имаше малка дъсчица.
— Вземи това. Там е записано всичко.
Суок скри дъсчицата.
— Просперо — продума тя тихо.
Отговор не последва.
Суок приближи фенера. Устата се бяха озъбили завинаги. Мътните втренчени очи гледаха през Суок.
— Просперо! — извика Суок и изпусна фенера. — Той умря! Той умря! Просперо!
Фенерът угасна.
Четвърта част. Оръжейният майстор Просперо
XI. Гибелта на сладкарското отделение
Гвардеецът, с когото се запознахме при входа на менажерията тъкмо в мига, когато Суок му задигна решетестия фенер, се събуди от вдигналия се в менажерията шум.
Зверовете ръмжаха, виеха, пищяха; пляскаха с криле; шибаха с опашките си по железните пръчки.
Гвардеецът се прозина със страшен трясък, изтегна се като удари силно с пестник по решетката, и най-сетне дойде съвсем на себе си.
Тогава той рипна. Фенера го нямаше. Звездите блестяха мирно. Благоухаеше жасминът.
— Дявол да го вземе!
Гвардеецът плюна с такава злоба, че заплювката му полетя като куршум и свали една жасминова чашка.
Концертът на зверовете ечеше с нарастваща сила.
Гвардеецът нададе тревога. След минута се стекоха хора с факли. Факлите пращяха. Гвардейците псуваха. Някой се спъна о сабята си и паднал, си разби носа в нечия шпора.
— Откраднаха ми фенера!
— Някой влезе в менажерията!
— Крадци!
— Бунтовници!
Гвардеецът с разбития нос и другият гвардеец със счупената шпора, а също тъй останалите, раздирайки тъмнината с факлите си, тръгнаха срещу неизвестния враг.
Но нищо подозрително не откриха в менажерията.
Тигрите ревяха, раззинали червена зловонна паст. Лъвовете тичаха из клетките в голяма тревога. Папагалите бяха вдигнали страшна олелия; те се въртяха и правеха впечатление на пъстра панаирска въртележка. Маймуните се люлееха на трапеците. А мечките пееха с нисък красив бас.
Появата на огън и хора още повече разтревожи тази компания.
Гвардейците огледаха всички клетки.
Всичко беше в ред.
Дори фенерът, изтърван от Суок, те не намериха.
И изведнъж гвардеецът с разбития нос рече:
— Стой! — и повдигна високо факела.
Всички погледнаха нагоре. Там чернееше една зелена корона на дърво. Листата не мърдаха. Беше тиха нощ.
— Виждате ли? — попита страшно гвардеецът. Той разтърси факела.