— Да. Нещо розово…
— Мъничко…
— Кацнало е…
— Глупци! Знаете ли какво е това? Това е папагал. Той е излетял от клетката и е кацнал там, да го вземе дяволът!
Караулният гвардеец, който беше дал тревогата, засрамено мълчеше.
— Трябва да го свалим. Той е изпоплашил всички зверове.
— Вярно. Качи се, Вурм. Ти си най-младият от всички.
Оня, когото наричаха Вурм, се приближи до дървото. Той се колебаеше.
— Качи се и го смъкни за брадата.
Папагалът седеше неподвижно. Перата му розовееха в гъстия листак, осветен от факлите.
Вурм бутна шипката на челото си и се почеса по тила.
— Страх ме е. Папагалите хапят много силно.
— Глупак!
Вурм все пак се покатери на дървото. Но на половината от дънера той се спря, застоя се за секунда и после се плъзна долу.
— За нищо на света — рече той! — Това не е моя работа. Аз не умея да се сражавам с папагали.
Тъкмо тогава се разнесе нечий сърдит старчески глас. Някакъв човек, като шляпаше с чехлите си, бързаше от тъмнината към гвардейците.
— Не бива да го пипате! — викаше той. — Не го тревожете.
Излезе, че викащият е главният надзирател на менажерията. Той беше голям учен и специалист по зоология, тоест знаеше в съвършенство всичко, което може да се знае за животните.
Разбудила го беше врявата…
Той живееше близо до менажерията и изтича направо от леглото, без да си свали дори нощната шапчица и дори с голяма блестяща дървеница на носа.
Той беше много възбуден. И наистина: някакви войници се осмеляват да се намесват в неговия свят, някакво говедо иска да хване неговия папагал за брадата!
Гвардейците се отдръпнаха.
Зоологът вдигна нагоре глава. Той също видя нещо розово между листата.
— Да — заяви той. — Това е папагал. Това е моят най-добър папагал. Той винаги капризничи. Не му се седи в клетката. Това е Лаура… Лаура! Лаура! — завика той с тъничък гласец. — Папагалът обича да се обръщат към него ласкаво. Лаура! Лаура! Лаура!
Гвардейците прихнаха да се смеят. Изобщо този мъничък старец в пъстър халат, с нощни чехли, с вирната нагоре глава, от която висеше до пода пискюлът на шапчицата, представляваше забавно зрелище сред грамадните гвардейци, буйно пламналите факли и воя на зверовете.
После стана най-смешното. Зоологът се покатери на дървото. Направи той това доста ловко — очевидно не за първи път. Едно, две, три! Няколко пъти се мярнаха изпод халата краката му в шарено бельо и почтеният старец се намери горе, до целта на своето недалечно, но опасно пътешествие.
— Лаура! — отново сладко и ласкаво прошепна той.
И изведнъж пронизителният му вик огласи менажерията, парка и цялата околност най-малко на цял километър.
— Дявол! — така извика той.
Очевидно вместо папагала на клончето беше кацнало някакво чудовище.
Гвардейците отскочиха от дървото. Зоологът летеше надолу. Случаят във формата на къс, но доста здрав клон го спаси. Той увисна, закачен за халата.
О, ако другите учени видеха сега своя почтен събрат в такъв вид, те, разбира се, биха се извърнали от уважение към неговата плешива глава и знания! Твърде неприлично се беше закачил неговият халат.
Гвардейците търтиха да бягат. Пламъкът на факлите летеше по вятъра. В тъмнината можеше да се помисли, че препускат черни коне с огнени гриви.
В менажерията тревогата утихна. Зоологът висеше неподвижно. Затова пък в двореца почна вълнение.
Четвърт час преди появата на тайнствения папагал върху дървото, тримата шишковци получиха неприятни известия:
„В града има размирици. У работниците са се появили пистолети и пушки. Работниците стрелят в гвардейците и хвърлят всички шишковци във водата.“
„Гимнастикът Тибул е на свобода и събира войска от жителите на покрайнините.“
„Множество гвардейци са отишли в работнически квартали, за да не служат на тримата шишковци.“
„Фабричните комини не пушат. Машините бездействат. Миньорите се отказват да слязат в земята, за да копаят въглища за богаташите.“
„Околните селяни воюват със собствениците на именията.“
Ето какво бяха доложили на тримата шишковци министрите.
Както винаги от тревога тримата шишковци почнаха да тлъстеят. Пред очите на държавния съвет всеки от тях наддаде по четвърт фунт.
— Аз не мога! — оплакваше се един от тях. — Не мога… Това е свръх моето търпение… Ах, ах! Копчето на ризата ми се е впило в гърлото…
И в същия миг с трясък се скъса неговата ослепителна яка.
— Аз тлъстея — виеше Вторият. — Спасете ме!
А Третият печално гледаше търбуха си.
По такъв начин пред държавния съвет изникнаха два въпроса: първо, незабавно да се измисли средство за прекратяване на тлъстеенето и второ, да се потушат размириците в града.
По първия повод решиха следното:
— Танци!
— Танци! Танци! Да, разбира се, танци. Това е най-полезното движение.
— Без да се губи ни минута, да се повика учителят по танци. Той трябва да дава на тримата шишковци уроци по балетно изкуство.
— Да — замоли се Първият Шишко, — но…
И тъкмо в това време долетя от менажерията викът на уважавания зоолог, който беше видял на дървото дявол вместо любимия си папагал Лаура.
Цялото правителство се понесе в парка по алеите към менажерията.
— Уф! Уф! Уф! — чуваше се в парка.
Тридесет семейства от най-хубавите пеперуди, оранжеви с черни шарки, напуснаха в уплаха парка.
Появиха се множество факли. Цяла горяща, разпространяваща мирис на смола гора. Тази гора тичаше и гореше.
И когато до менажерията оставаха десетина крачки, на всички, които тичаха, като че изведнъж краката им се подкосиха. И веднага всички се юрнаха обратно назад с вой и писък, като падаха един върху друг, мятаха се насам-натам и търсеха спасение. Факлите се търкаляха на земята, пламъкът се разливаше, черният пушек плисна като вълна.
— О!
— А!
— Спасявайте се!
Гласове разтърсиха парка. Пламъкът се разхвърча, като озаряваше с кървав блясък картината на бягството и смута.
А оттам, от менажерията, иззад желязната ограда, спокойно, с твърди широки крачки, вървеше огромен човек.
В този блясък, червенокос, с блеснали очи, в разкъсана куртка, той вървеше като страшно видение! С едната си ръка държеше за гердана, сглобен от парче желязна верига, една пантера. Жълтият и тънък звяр, като се мъчеше да се изскубне от страшния гердан, скачаше, скимтеше, виеше: се и като лъв върху рицарско знаме ту изплезваше, ту прибираше дългия си тъмночервен език.
И онези, които бяха решили да се озърнат, видяха, че на другата ръка този човек носеше момиче в сияеща розова рокля. Момичето уплашено гледаше побеснялата пантера, подвиваше крака в пантофки със златни рози и се притискаше до рамото на своя приятел.
— Просперо! — викаха хората и бягаха.
— Просперо! Това е Просперо!
— Спасявайте се!
— Куклата!
— Куклата!
И тогава Просперо пусна звяра.
Пантерата, размахала опашка, с огромни скокове се впусна след бягащите.
Суок скочи от ръката на оръжейния майстор. Много пистолети бяха захвърлени на тревата в това бягство. Суок прибра три пистолета. С двата се въоръжи Просперо, единия взе Суок. Той беше почти колкото половината от ръста й. Но тя знаеше как да се справи с този черен блестящ предмет: в цирка беше се научила да стреля с пистолет.
— Да вървим! — изкомандува оръжейният майстор.
Не ги интересуваше онова, което ставаше в дълбочината на парка. Те не мислеха за по-нататъшните похождения на пантерата.
Трябваше да търсят изхода от двореца. Трябваше да се спасят.