— Къде е скритата тенджера, за която говореше Тибул? Къде е тайнствената тенджера, през която се е спасил продавачът на балончета?
— В кухнята! В кухнята! — викаше Суок вървешката, като размахваше пистолета.
Те тичаха в пълния мрак, като разкъсваха храстите и прогонваха заспалите птици. О, как пострада чудесната рокля на Суок!
— Мирише на нещо сладко — изведнъж заяви Суок, като се спря под някакви осветени прозорци.
И вместо пръста, който вдигат, когато изискват общо внимание, тя повдигна черния пистолет.
Дотърчалите гвардейци ги видяха вече горе на върха на дървото. Миг — и от клоните, прострени към тези прозорци, те се прехвърлиха на главния прозорец.
Той беше същият прозорец, през който вчера беше нахълтал продавачът на детски балончета.
Той беше прозорецът на сладкарското отделение.
Тук въпреки късния час и дори въпреки общата тревога кипеше работа. Целият щат от сладкари и хитри момчета в бели калпачета шеташе с всички сили: те приготвяха някакъв особен компот за утрешния обед в чест на това, че се е върнала куклата на наследника Тутти. Но този път беше решено вече да не се прави торта от страх някой летящ гост пак да не похаби и френския крем, и чудното качество на захаросаните плодове.
На средата стоеше един чебър. В него вреше вода. Бялата пара беше забулила всичко. Под тази пелена чирачетата блаженстваха: те бяха нарязали плодове за компота.
И тъй… Но в този миг през парата и бъркотията майсторите на кухнята видяла страшна картина.
Зад прозореца се люшнаха клоните, зашумяха листата като че пред буря и върху перваза на прозореца се появиха двама: червенокос гигант и момиче.
— Горе ръцете! — рече Просперо, във всяка ръка той държеше по един пистолет.
— Да не сте мръднали! — звънливо рече Суок, повдигнала своя пистолет.
Две дузини бели ръкави, без да дочакат по-внушителна покана, се вдигнаха.
А после полетяха тенджерите.
Това беше разруха на блестящия стъклен, меден, горещ, сладък, миризлив свят на сладкарското отделение.
Оръжейният майстор търсеше главната тенджера. В нея беше спасението му и спасението на мъничката му спасителка.
Той събаряше буркани, разхвърляше тигани, фунии, чинии, паници. Стъкла се разлетяха на всички страни и се чупеха със звън и гръм; изсипаното брашно се въртеше на стълб като самум в Сахара; вдигна се вихрушка от бадеми, стафиди и череши; захарният пясък шуртеше от лавиците грохота на водопад; наводнението на сиропите се издигна цял аршин; пръскаше вода, търкаляха се плодове, рушеха се бакърените кули на тенджерите. Всичко се преобърна наопаки. Ето така става понякога насъне, когато сънуваш сън и знаеш, че е сън и затова можеш да правиш всичко, което поискаш.
— Тук! — изписка Суок. — Ето я!
Онова, което търсеха, се намери. Капакът полетя в камарата развалини. Той пльосна в гъстото тъмночервено, зелено и златистожълто езеро на сиропите.
Просперо видя тенджерата без дъно.
— Бягай! — викна Суок. — Аз след тебе.
Оръжейният майстор се пъхна в тенджерата. И изчезнал вече вътре, дочу стенанията на ония, които бяха останали в сладкарското отделение.
Суок не смогна. Пантерата, завършвайки своя страшен път из парка и двореца, се появи тук. Раните от куршумите на гвардейците цъфтяха като рози върху нейната кожа.
Сладкарите и готвачите бяха се строполили в един ъгъл. Суок, забравила за пистолета, хвърли по пантерата попадналата й под ръка круша.
Звярът се спусна след Просперо — с глава в тенджерата. Той потъна след него в тъмния и тесен ход. Всички видяха жълтата опашка, която стърчеше от тази тенджера като от някой кладенец. А после всичко изчезна.
Суок закри очи с ръце.
— Просперо! Просперо!
А сладкарите зловещо се разкискаха. В тоя миг се втурнаха гвардейците. Мундирите им бяха изпокъсани, лицата в кръв, пистолетите димяха. Те бяха се сражавали с пантерата.
— Просперо загина! Разкъса го пантерата! Сега вече ми е все едно. Предавам се.
Суок говореше спокойно, отпуснала мъничката си ръка с много големия пистолет.
Но екна изстрел. Просперо, бягайки надолу по подземния ход, беше стрелял по пантерата, която летеше след него.
Гвардейците се скупчиха над тенджерата. Езерото от сироп достигаше до половината на огромните им ботуши.
Единият надникна в тенджерата. После мушна там; ръка и затегли. Тогава на помощ му дойдоха още двама. Като се понапънаха, те измъкнаха за опашката мъртвия звяр, който беше заседнал във фунията.
— Той е мъртъв — каза гвардеецът, като си поемаше дъх.
— Той е жив! Той е жив! Аз го спасих. Аз спасих приятеля на народа!
Така се радваше Суок, клетата мъничка Суок, в изпокъсаната рокличка, с измачкани златни рози в косите и на пантофките.
Тя розовееше от щастие.
Тя беше изпълнила поръката, която беше й дал нейният приятел, гимнастикът Тибул: тя беше освободила оръжейния майстор Просперо.
— Така! — говореше гвардеецът, хванал Суок за ръка. — Ще видим, прехвалена кукло, какво ще правиш сега! Ще видим…
— Да я отведем при тримата шишковци…
— Те ще я осъдят на смърт.
— Глупак — спокойно отвърна Суок, като облизваше от розовата си дантела сладкото сиропено петно, което беше попаднало върху роклята й през това време, когато Просперо рушеше сладкарското отделение.
XII. Учителят по танци Раздватрис
Какво се случи по-нататък с изобличената кукла, засега не се знае. Освен това ние ще се въздържим сега и от други обяснения, а именно: какъв папагал беше кацнал на дървото и защо се беше уплашил почтеният зоолог, който може би и досега виси на клона като изпрана риза; по какъв начин оръжейният майстор Просперо се намери на свобода и откъде се появи пантерата; как Суок се беше озовала на рамото на оръжейния майстор; какво беше онова чудовище, което говореше на човешки език, каква дъсчица беше предало то на Суок и защо беше умряло…
Всичко ще се разясни, когато му дойде времето. Уверявам ви, че никакви чудеса не станаха, а всичко се извърши, както казват учените, по железните закони на логиката.
А сега е утро. Тъкмо в това утро природата се разхубави чудно. Дори една стара мома с изразителна външност на козел престана да я боли главата, която я болеше от детинство. Такъв беше въздухът в това утро. Дървесата не шумяха, а пееха с детски весели гласове.
В такова утро всекиму се иска да танцува. Затова не е чудно, че салонът на учителя по танци Раздватрис беше препълнен.
На празен стомах, разбира се, няма да танцуваш. Няма да танцуваш, разбира се, и от мъка! Но празни стомаси и мъка имаха само ония, които се събираха днес в работническите квартали, за да потеглят отново в поход срещу Двореца на тримата шишковци. А франтовете, дамите, синовете и дъщерите на лакомците и богаташите се чувстваха превъзходно: Те не знаеха, че гимнастикът Тибул строи в полкове бедния, гладен трудов народ; те не знаеха, че малката танцувачка Суок е освободила оръжейния майстор Просперо, когото само очакваше народът; те придаваха малко значение на ония вълнения, които се бяха повдигнали в града.
— Дребна работа! — казваше една хубавичка, но остроноса госпожица, като приготвяше балните си пантофки. — Ако те отново тръгнат да атакуват двореца, гвардейците ще ги унищожат както миналия път.
— Разбира се! — викаше един млад франт, като гризеше ябълка и оглеждаше своя фрак. — Тези рудокопачи и мръсни занаятчии нямат пушки, пистолети и саби. А гвардейците имат дори топове.
Към къщата на Раздватрис прииждаха двойка след двойка безгрижни и самодоволни хора.