На вратата му висеше дъсчица с надпис:
Учител по танци Раздватрис. Уча не само на танци, но изобщо на красота, изящество, лекота, учтивост и поетически поглед върху живота.
Предплата за десет танци.
Раздватрис преподаваше своето изкуство в кръгла зала на голям жълт като мед паркет.
Той сам свиреше с черна флейта, която по някакво чудо се крепеше на устните му, защото през цялото време размахваше ръце в дантелени маншети и бели изящни ръкавици. Той се извиваше, взимаше пози, изблещваше очички, отмерваше с ток такта и току изтичваше до огледалото да види красив ли е, добре ли му седят неговите панделки, блести ли напомадената му глава…
Двойките се въртяха. Те бяха толкова много и така се потяха, че човек можеше да си помисли: вари се някаква пъстра и сигурно невкусна супа.
Ту някой кавалер, ту някоя дама, завъртели се в общата блъсканица, заприличваха или на опашата ряпа, или на лист от зеле, или на нещо неразбираемо, цветно и чудновато, каквото можеш да намериш в паница със супа.
А Раздватрис изпълняваше в тая супа длъжността на лъжицата. Толкоз повече, че беше много дълъг, тънък и извит.
Ах, да можеше Суок да погледа тия танци, как би се смяла тя! Дори тогава когато играеше ролята на Златното кочанче в пантомимата „Глупавият крал“, и тогава тя танцуваше много по-изящно. А при това тя трябваше да танцува, както танцуват зелевите кочанчета.
И в самия разгар на танците три огромни пестника в груби кожени ръкавици почукаха на вратата на учителя по танци Раздватрис.
По вид тия пестници малко се отличаваха от глинените селски стомни.
Супата спря да ври.
А след пет минути учителя по танци Раздватрис го караха към Двореца на тримата шишковци. Трима гвардейци бяха дошли да го вземат. Единият от тях го сложи върху задницата на своя кон с гръб към себе си — с други думи, Раздватрис яздеше със задника си напред. Друг гвардеец носеше неговата голяма картонена кутия. Тя беше доста обемиста.
— Аз съм длъжен да взема със себе си някои костюми, музикални инструменти, а също тъй перуки, ноти и любими романси — заяви Раздватрис, като се готвеше за път. — Не се знае колко време ще трябва да прекарам в двореца. А аз съм свикнал към изящество и красота, затова обичам често да си сменям, дрехите.
Танцьорите тичаха след конете, махаха кърпичка и поздравяваха виком Раздватрис.
Слънцето беше се изкачило високо.
Раздватрис беше доволен, че са го повикали в двореца: той обичаше тримата шишковци, защото ги обичаха синовете и дъщерите на не по-малко шишкавите богаташи. Колкото по-богат беше богаташът, толкова повече се харесваше той на Раздватрис.
„Наистина — разсъждаваше той — каква полза имам аз от сиромасите? Мигар те се учат да танцуват? Те винаги са заети с работа и никога нямат пари. Друго нещо са богатите търговци, богатите франтове и дами! Те винаги имат много пари и никога нищо не правят.“
Както виждате, Раздватрис не беше глупав по своему, но според нас — глупав.
„Глупава е тази Суок! — учудваше се той, като си спомняше за малката танцувачка. — Защо танцува за бедняците, за войниците, за занаятчиите и окъсаните деца? Че те й плащат толкова малко пари.“
Сигурно още повече би се учудил глупавият Раздватрис, ако узнаеше, че тази мъничка танцувачка е изложила своя живот, за да спаси вожда на тези бедняци, занаятчии и дрипави деца — оръжейният майстор Просперо.
Конниците препускаха бързо.
Из пътя се случиха доста странни произшествия. Далеч непрекъснато трещяха изстрели. Купчинки развълнувани хора се тълпяха пред вратите. Понякога през улицата претичваха по двама-трима занаятчии с пистолети в ръце… Бакалите би трябвало най-много да търгуват през тоя чуден ден, а те затваряха прозорците и подаваха своите тлъсти, лъскави бузи от горните прозорчета… Разни гласове се зовяха от квартал в квартал:
— Просперо!
— Просперо!
— Той е с нас!
— С на-а-с!
Понякога префучаваше гвардеец върху разгорещен кон, който пръскаше пяна. Понякога някой шишко, с пъхтене изтичваше в уличката, а от двете му страни тичаха рижави слуги, приготвили тояги, за да бранят своя господар.
На едно място такива слуги, вместо да бранят своя дебел господар, съвсем неочаквано се заловиха да го бият и вдигнаха олелия в целия квартал.
Раздватрис първо помисли, че изтупват праха от някой миндер.
Като му хвърлиха три дузини тояги, слугите един по един ритнаха шишкото в задника, после прегърнати, като размахваха тоягите, хукнаха нанейде с викове:
— Долу тримата шишковци! Ние не искаме да служим на богаташите! Да живее народът! А гласовете се зовяха:
— Просперо!
— Про-о-оспе-еро!
С една дума, имаше голяма тревога. Във въздуха миришеше на барут.
И най-после се случи последното произшествие.
Десет гвардейци преградиха пътя на тримата другари, които караха Раздватрис. Това бяха пеши гвардейци.
— Стой! — рече единият от тях. В сините му очи светна гняв. — Кои сте вие?
— Не виждаш ли?! — попита също тъй гневно гвардеецът, зад чийто гръб седеше Раздватрис.
Конете, спрени в пълен ход, не се сдържаха. Сбруята им се тресеше. Тресяха се и коленете на учителя по танци Раздватрис. Не се знаеше кое по-силно се тресеше.
— Ние сме войници от дворцовата гвардия на тримата шишковци.
— Ние бързаме за двореца. Пуснете ни веднага.
Тогава синеокият гвардеец извади иззад шарфа си пистолет и рече:
— В такъв случай предайте ни вашите пистолети и саби. Оръжието на войника трябва да служи само на народа, а не на тримата шишковци.
Всички гвардейци, наобиколили конниците, извадиха пистолетите си.
Конниците се хванаха за своето оръжие. Раздватрис изгуби съзнание и падна от коня. Кога се освести — не може да се каже точно, но във всеки случай вече след като боят между придружаващите го гвардейци й ония, които ги бяха задържали, се свърши. Очевидно бяха победили последните. Раздватрис видя до себе си оня същия конник, зад чийто гръб седеше той. Този гвардеец беше мъртъв.
— Кръв — прошепна Раздватрис и затвори очи.
Но онова, което видя след секунда, го порази три пъти по-силно.
Неговата картонена кутия беше строшена. Имуществото му се беше изсипало от счупената кутия. Неговите чудни дрехи, неговите романси и перуки се търкаляха в праха върху калдъръма…
— Ах!…
Гвардеецът беше изтървал в разгара на сражението поверената му кутия и тя се беше разчупила в камъните на калдъръма.
— А! Ах!
Раздватрис се спусна към своите неща. Той трескаво заприбира жилетките, фраковете, чорапите, пантофите с евтини, но красиви на пръв поглед катарами и отново седна на земята. Скръбта му нямаше граници. Всички неща, целият тоалет беше останал на мястото си, но най-главното беше откраднато.
И докато Раздватрис издигаше към синьото небе своите пестничета които приличаха на кравайчета, три конника летяха като вятър към Двореца на тримата шишковци.
Техните коне до сражението принадлежаха на тримата гвардейци, които караха учителя по танци Раздватрис. След сражението, когато единият от тях беше убит, а останалите се предадоха и минаха на страната на народа, победителите намериха в счупената кутия на Раздватрис нещо розово, загърнато в марля.
Тогава трима от тях веднага се метнаха на завладените коне и препуснаха.
Синеокият гвардеец, който препускаше най-отпред, притискаше до гърдите си нещо розово, загърнато в марля.
Срещнатите отскачаха встрани. На шапката му имаше червена кокарда. Това означаваше, че гвардеецът е минал на страната на народа.
Тогава срещнатите, ако те не бяха шишковци или лакомци, ръкопляскаха подире му. Но вгледани, замираха изумени: от пакета, който гвардеецът държеше до гърдите си, висяха краката на момиченце в розови пантофи със златни рози вместо катарами.