Председател на държавния съвет: държавен канцлер…
И в същия миг канцлерът се разписа. Веднага удариха големия държавен печат. Той беше кръгъл с изобразен на него натъпкан догоре чувал.
Капитанът на дворцовата гвардия граф Бонавентура, придружен от двама гвардейци, се отправи в града, за да подири доктор Гаспар Арнери и му предаде заповедта на държавния съвет.
Те яздеха на коне, а зад тях вървеше карета. Там седеше един дворцов чиновник. Той държеше куклата на колене. Нейната чудесна главица с подстригани къдри беше клюмнала печално на рамото му.
Наследникът Тутти престана да плаче. Той повярва, че утре ще му донесат възкръсналата, здрава кукла.
Така тревожно мина денят в двореца.
Но как свършиха похожденията на хвърчащия продавач на балончета?
Него го изнесоха от залата — това ние знаем.
Той отново попадна в сладкарското отделение.
И тук стана катастрофа.
Един от слугите, който носеше тортата, стъпи върху една портокалова коричка.
— Дръж се! — извикаха слугите.
— Помощ! — извика продавачът, почувствувал, че тронът му се разклаща.
Но слугата не се задържа. Той се строполи върху твърдия под, настлан с плочки. Вирна дългите си крака и провлечено заскимтя.
— Ура! — развикаха се във възторг чирачетата.
— Дяволи! — рече продавачът с безнадеждна тъга, като падна подир слугата заедно с блюдото и тортата на пода.
Блюдото се разби на парчета. Снежни буци крем се разхвърчаха на всички страни. Слугата скочи и избяга.
Чирачетата скачаха, танцуваха и крещяха.
Продавачът седеше на пода между отломките, в локва малинов сироп и в облаци от хубав френски крем, които печално се стапяха по развалините на тортата.
Продавачът с облекчение видя, че в сладкарското отделение се намират само чирачетата, а тримата главни сладкари ги няма.
„С чирачетата аз ще се спазаря и те ще ми помогнат да избягам — реше той. — Моите балончета ще ме спасят.“
Той здраво държеше връвчицата с балончетата.
Чирачетата го наобиколиха от всички страни. По очите им той виждаше, че балончетата са съкровище, че за чирачето е мечта и щастие да притежава дори едно балонче.
Той рече:
— Омръзнаха ми много тия приключения. Аз не съм мъничко момче и не съм герой. Не обичам да летя, боя се от тримата шишковци, не умея да украсявам тържествените торти. Много ми се иска да освободя двореца от своето присъствие.
Чирачетата престанаха да се смеят. Балончетата се полюляваха, въртяха се. От това движение слънчевата светлина припламваше в тях ту със син, ту с жълт, ту с червен пламък. Те бяха чудесни балончета.
— Можете ли да уредите бягството ми? — запита продавачът, като дърпаше връвчицата.
— Можем — рече едно чираче тихо. И добави: — Дайте ни вашите балончета.
Продавачът побледня.
— Добре — рече той равнодушно, — съгласен съм. Балончетата струват много скъпо. Мене много ми трябват тези балончета, но аз съм съгласен. Вие ми харесвате. Имате такива весели, открити лица и звънливи гласове.
„Дявол да ви вземе!“ — добави той на ума си.
— Главният сладкар е сега в склада — рече чирачето. — Той размерва продуктите за сладкишите, които поднасят за вечерния чай. Ние трябва да свършим, преди да се върне той.
— Вярно — съгласи се продавачът, — не бива да се бавим.
— Ей сега. Аз знам една тайна.
Като каза тези думи, чирачето се приближи до една голяма бакърена тенджера, която стоеше върху един куб, иззидан с плочки, после вдигна похлупака.
— Дайте балончетата — настоя то.
— Ти да не си се побъркал! — разсърди се продавачът. — Защо ми е твоята тенджера? Аз искам да избягам. Да не искаш да влизам в тенджерата, а?
— Тъкмо така.
— В тенджерата?
— В тенджерата.
— А после?
— После ще видите. Влезте в тенджерата. Това е най-добрият начин, по който можете да избягате.
Тенджерата беше толкова голяма, че в нея можеше да влезе не само слабичкият продавач, но дори и най-дебелият от тримата шишковци.
— Влезте по-скоро, ако искате да успеете навреме.
Продавачът надникна в тенджерата. Тя нямаше дъно. Той видя черна пропаст като кладенец.
— Добре — въздъхна той. — Щом искаш в тенджерата, ще вляза в тенджерата. Това не е по-лошо от полета във въздуха и кремовата вана. И тъй довиждане, малки мошеници. Получете си откупа за моята свобода.
Той развърза възела и раздаде балончетата на чирачетата. Стигнаха за всички: тъкмо двадесет парчета, всекиму на отделна връвчица.
После с присъщата му непохватност той влезе в тенджерата с краката напред. Чирачето захлупи похлупака.
— Балончета! Балончета! — викаха чирачетата във възторг.
Те изтичаха от сладкарското отделение долу на ливадката в парка, под прозорците на сладкарското отделение.
Тук на открит въздух беше много по-интересно да си поиграят с балончетата.
И изведнъж в трите прозореца на сладкарското отделение се появиха тримата сладкари.
— Какво? — избоботи един от тях. — Какво е това? На какво прилича това безредие? Марш назад!
Чирачетата бяха така изплашени от вика, че изпуснаха връвчиците.
Щастието свърши.
Двадесет балончета бързо полетяха нагоре в сияещото синьо небе. А чирачетата стояха долу на тревата сред дъхавите цветове на секирчето, със зинали уста и вирнати глави в бели калпаци.
V. Негърът и зелевата глава
Вие помните, че тревожната нощ на доктора свърши с появяването на въжеиграча и гимнастика Тибул от камината.
Какво са правили двамата призори в работилницата на доктор Гаспар, остава неизвестно. Леля Ганимед, уморена от вълнение и дългото очакване на доктор Гаспар, заспа дълбоко и сънува кокошка.
На другия ден — значи тъкмо в оня ден, когато продавачът на детски балончета прилетя в Двореца на тримата шишковци и когато гвардейците намушкаха куклата на наследника Тутти — с леля Ганимед стана една неприятност. Тя изпусна мишката от капана. Тази мишка миналата нощ беше изяла един фунт мармалад. Още по-рано, през нощта в петък срещу събота, тя беше катурнала една чаша с карамфил. Чашата се счупи, а карамфилът, кой знае защо, доби миризма на валерианови капки.
През тревожната нощ мишката се хвана в капана.
Когато стана рано сутринта, леля Ганимед вдигна капана. Мишката седеше с крайно равнодушен вид, като че не за пръв път седеше зад решетки. Тя се преструваше.
— Не яж друг път мармалад, щом не е твой! — рече леля Ганимед, като постави капана на лично място.
След като се облече, леля Ганимед отиде в работилницата при доктор Гаспар. Тя се готвеше да сподели с него радостта си. Вчера сутринта доктор Гаспар беше й изразил съчувствието си за загубата на мармалада.
— Мишката обича мармалада, защото в него има много киселини — рече той.
Това утеши леля Ганимед.
— Мишката обича моите киселини… Да видим обича ли тя и моя капан?
Леля Ганимед се приближи до вратата, която водеше в работилницата. Държеше в ръцете си капана за мишки.
Беше ранна утрин. Зеленината блестеше в разтворения прозорец. Вятърът, който беше отнесъл тая утрин продавача на балончета, се вдигна по-късно.
Зад вратата се чу движение.
„Горкичкият! — помисли леля Ганимед. — Мигар не е лягал да спи?“
Тя почука.
Докторът рече нещо, но тя не дочу.
Вратата се отвори. На прага стоеше доктор Гаспар. В работилницата миришеше на нещо прилично на изгоряла тапа. В ъгъла премигваше червеният, догарящ огън на тигела.