— Да, сър.
— Доколкото разбрах — обади се Холмс, — вие сте си забравили ключа на вратата.
— Така е, сър.
— Все пак не е ли странно, че това се е случило тъкмо в деня, когато в кабинета е имало толкова важни документи?
— Изключително неприятно, сър. Но и по-рано ми се е случвало да си забравям ключа там.
— Кога влязохте в стаята?
— Към четири и половина. Обикновено господин Соумс пие чай по това време.
— Колко време останахте в стаята?
— Щом видях, че господина го няма, веднага си тръгнах.
— Да сте поглеждали книжата върху писалището?
— Не, сър, разбира се, че не.
— А как стана така, че си оставихте ключа на вратата?
— Ръцете ми бяха заети с подноса с чая. Мислех после да се върна за ключа. Забравил съм.
— А вратата не се ли заключва автоматично?
— Не, сър.
— В такъв случай вратата е била отворена през цялото време?
— Да, сър.
— И всеки е могъл да излезе от стаята?
— Така е, сър.
— И вие много сте се разтревожили, когато господин Соумс се е върнал и ви е повикал?
— Да, сър. През дългите години, откакто съм на служба тук, такова нещо никога не се е случвало. Едва не загубих съзнание, сър.
— Разбирам. А къде точно бяхте, когато се почувствахте зле?
— Къде бях ли, сър? Ами ето тук, до вратата.
— Странно. Прилошало ви е, а сте седнали в креслото чак в другия ъгъл. Защо тъкмо в него, а не в някое друго?
— Не зная, сър. Просто трябваше да седна някъде, все едно къде.
— Според мен той едва ли си спомня какво точно е станало, господин Холмс. Изглеждаше много зле, направо ужасно.
— Когато господарят ви излезе, вие останахте тук, така ли?
— За съвсем кратко време, минута-две. След това заключих вратата и си отидох в стаята.
— Имате ли някакви подозрения?
— О, сър, не се наемам да говоря такива неща. Не ми се вярва, че между джентълмените, които се обучават в този университет, ще се намери дори един, способен да извърши подобно нещо, за да се облагодетелства. Не, сър, не мога да повярвам в това.
— Благодаря ви, това е всичко — приключи разпита Холмс. — Всъщност имам още един въпрос. Да сте споменавали на някого от тримата млади джентълмени, при които служите, за настоящото произшествие?
— Не, сър, нищо не съм казвал.
— И не сте виждали никого от тях?
— Не, сър.
— Много добре. А сега, господин Соумс, да отидем да разгледаме двора.
В сгъстяващия се мрак над нас проблясваха трите осветени квадрата на прозорците.
— И трите пиленца са си в гнездата — отбеляза Холмс, поглеждайки нагоре. — Я виж ти! Какво е това? Единия май не го свърта.
Индиецът, чийто тъмен силует се открояваше зад пердето, крачеше бързо напред-назад из стаята.
— Ще ми се да поговоря и с тримата поотделно — рече Холмс. — Дали е възможно?
— Няма нищо по-лесно — отговори Соумс. — Това е най-старата постройка в колежа и никак не е чудно, че някой би желал да я посети. Да вървим, аз ще ви придружа лично.
— Само не споменавайте имена, моля ви! — напомни Холмс, когато почукахме на вратата на Гилкрист.
Отвори ни висок строен светлокос младеж. Когато разбра каква е целта на посещението ни, любезно ни поздрави и ни покани в стаята. Вътре имаше някои наистина крайно любопитни образци на средновековните архитектурни орнаменти. Холмс бе толкова впечатлен от един от тях, че настоя да ги скицира в бележника си и докато рисуваше, си счупи молива, та се наложи да поиска друг от нашия домакин. А накрая помоли за ножче, с което да подостри собствения си молив.
Същата прелюбопитна история се повтори и в стаята на индиеца. Той беше мълчалив, дребен на ръст младеж с гърбав нос, който ни наблюдаваше подозрително и несъмнено почувства голямо облекчение, когато архитектурните интереси на Холмс най-сетне бяха задоволени. Не можах да разбера дали при някое от тези две посещения Холмс попадна на уликата, която търсеше, но третата ни визита се оказа съвсем неуспешна. Вратата не само не се отвори при нашето почукване, а на всичкото отгоре иззад нея долетя поток отбрани ругатни.
— Пет пари не давам кои сте. Вървете на майната си! — чухме сърдития глас на домакина. — Утре имам изпит и не позволявам на никого да ми губи времето.
— Какъв грубиян! — изпъшка водачът ни, додето слизахме по стълбите, почервенял от яд. — Разбира се, той нямаше представа, че аз почуках на вратата му, но, така или иначе, поведението му е крайно нелюбезно, а при създалите се обстоятелства си е направо подозрително.
Холмс му отговори с най-неочакван въпрос:
— Ще можете ли да ми кажете колко точно е висок?
— Честно казано, господин Холмс, не мога да ви кажа точно. По-висок е от индиеца, но не чак колкото Гилкрист. Предполагам, че е някъде към метър и седемдесет.