Юрий Медведев
Тринадесет „Оскара“
Седях на маса с чудновата овална форма, която по нещо ми напомняше орбита с две слънца. В ресторантчете имаше още шест такива маси, но моята беше разположена по-удобно от другите. Първо, защото до мен кротко дремеше в дървеното си сандъче някаква доста симпатична, макар и посърнала палма, а аз обичам стайните растения. Вторе, виждах всеки, който влиза или излиза. Трето, можех безпрепятствено да се наслаждавам на морския залез. Наблюдавах как се зараждат вълните, как растат, надигат се, образуват бял ослепителен гребен, който достига до крайбрежните скали и се разбива в тях.
За пръв път идвах тук, на Черно море. След нашите северни реки и езера водата ми се видя неестествено топла, сякаш я загряваха изкуствено. Самото море по-скоро ми приличаше на топлокръвно живо същество и аз, да си призная, през тези два дена така и не се престраших да поплувам дори близо до брега.
Ресторантчето беше празно, по това време летовниците още дремят върху нажежените камъни или вяло подмятат карти — убиват времето с дивашки игри от рода на белота. Градусът на настроението се покачва по-късно, към осем-девет часа, а засега на масата вляво едно старче пенсионер решаваше кръстословица, като от време на време си сръбваше от чашката с коняк, а на масата отдясно, до отворения прозорец, млада двойка, без съмнение влюбени, нещо си шепнеха и неочаквано избухваха в гръмогласен смях.
Новият посетител веднага се отправи към бюфета, където, без да му мигне окото, пресуши почти цяла чаша водка. След това седна на близката маса с лице към мене и с гръб към морето и зачака сервитьора. Сега най-после можах да го разгледам. Косата му беше черна, леко къдрава, но темето му беше съвсем оплешивяло. В неговите кафяви изпъкнали и живи очи, които непрекъснато шареха от място на място, от време на време проблясваше дълбока печал. Портретът се допълваше от тънък гърбав нос, дебели малинови устни и неестествено щръкнали уши. Тези уши именно създаваха комично впечатление — собственикът им приличаше на човек, който непрекъснато се ослушва.
Той прошепна набързо нещо в ухото на приближилия се сервитьор и след малко пред него се мъдреше запотена бутилка, отрупана с различни мезета. Десетина минути по-късно, целият зачервен и отпуснат, той ме попита през масата, като мачкаше цигара с дебелите си пръсти:
— Случайно да имате огънче?
Кимнах мълчаливо. Той се приближи, запали и след като пусна облак дим, каза:
— Имаш страшна запалка. Луксозна работа. Истински атомен примус. Не съм виждал друг път такава. Да знаеш, приятел, че ти е провървяло здравата… Нали нямаш нищо против, дето преминах на „ти“, без да питам?
— Нямам нищо против — отговорих аз. — А запалката е титанова.
— Бива си я. Трябва да е доста скъпичка. Този метал е дефицитен. Чувал съм, че от него майсторят батискафи, космически скафандри и разни други подобни боклуци. Слагат и вечни коронки… Гледам, не пиеш, жабуркаш се с лимонада. Хайде да полеем малко срещата, а?
Докато размишлявах над последното му изречение, той успя набързо да премести и мезетата, и запотената бутилка върху моята маса. Отказах се решително от водката и тогава той пи за двамата.
— Да, запалката е истинска мечта — продължи той, като дъвчеше бавно парче салам. — Само че е много странна. Има седем копчета, за какво са й толкова много?
— Не седем, а осем — усмихнах се аз. — Според това, кой ще си пали. Ето това копче, жълтото, е за ергени. Червеното е за женени. Зеленото — за разведени. Сребристото е за футболни запалянковци. И тъй нататък.
Той се ухили така, че устата му се разтегна чак до ушите, те щръкнаха още повече и той съвсем заприлича на прилеп.
— Ама ти, приятел, си бил шегаджия. Веднага личи, че си човек на изкуството, бохем, тъй да се каже. Якето ти е бомба, само циповете му са поне двайсет. Май си го набарал някъде оттатък завесата, нали? — Той театрално се облегна на стола си и изпитателно присви очи. — Искаш ли да позная с какво се занимаваш? Кинаджия… Не познах ли?… Тогава си от телевизията… Пак ли не уцелих? Бачкаш радиопостановки. Пак не? Значи журналист. От пресата си!
— Занимавам се с изучаването на древни народи и раси. История, палеонтология, палеоконтакти. Ако не е ясно, ще допълня: с проблемите на общуването в исторически аспект — сухо отвърнах аз.
— Значи Крим за тебе е златна мина! — зарадва се той. — Тук наблизо, край Алуща, изровиха една свръхдревна крепост. Представяш ли си, цяла-целеничка, със стени по пет метра, дворци, статуи, фрески — страшна работа!… Ти май не си тукашен, а? От Москва? От Киев? От кой край си дошъл да почиваш тук?
— В командировка съм. С археологическа експедиция. Иначе съм роден там. — Махнах неопределено с ръка към бюфета. — Отвъд Полярния кръг. Доста трудно се стига до нас.