И си отиде, подлецът, още същия ден отлетя за Москва, а оттам за своя Париж при боядисаната Бриджитка. А пък аз се пропих от мъка, от обида и от срам…
Жилевин изтри сълзите си с кърпа и тежко въздъхна:
— Ама и на мен като ми влезе в главата нещо: май ушите ми наистина са като на куче…
— Не си струва да се разстройваш напразно — успокоих го аз. — При древните иранци например кучето било посветено на върховния бог Ахурамазда и го почитали като свещено животно.
— Благодаря, братко, ти ме утеши — блеснаха очите на Жилевин. — Е-ех, бял ден да не види в своя Париж! А ти, приятел, ако наистина се стягаш за там, гледай на всяка цена да засечеш гадната мутра на Барковски. Не зная на какво приличам аз, но този двуличник е същински чакал, ужасен и злобен, добре беше казано там в древния стих, дето ми го чете.
— Обещавам ти, че ще гледам да мерна чакала Барковски — усмихнах се аз и получих в отговор жалката му усмивка.
Огледах се. Старчето, което решаваше кръстословица, беше изчезнало. Влюбените седяха с гръб към нас, прегърнати, и съзерцаваха залеза. Сервитьорката дремеше до бара. Освен тях в ресторантчето нямаше жива душа.
— Но поне ти, брат, нали ми вярваш? — угоднически попита Жилевин и се присегна за поредната цигара.
— Вярвам ти — казах аз. — Вярвам, че всичко е станало именно така. Както го описа. Едно нещо обаче не ми е съвсем ясно. Как посмя да нарушиш клетвата си? Не се ли страхуваш сега, че те ще изпълнят заканата си?
Жилевин се почеса зад ухото и отговори:
— Да си кажа правичката, малко се страхувам. Но белята вече е станала и не може да се направи нищо. Стигнах до следния извод. Дори и да ме следят, а такава вероятност съществува, то и без това от Сатурн не могат да ме превърнат в козел, разстоянието е страшно голямо, това са милиони километри. Ще трябва да идват отново тук. А тук не могат лесно да ме изненадат, вече съм стрелян заек. Сега в никакъв случай не можеш да ме примамиш извън лрада, в гората или в парка. Ще живея сред най-голямата тълпа. Нали ти е ясно: тяхната медуза няма да дойде да виси над Москва или дори над Судак, не са толкова глупави.
— Прав си — съгласих се аз. — Несъмнено на всички чуждопланетни експедиции им е забранено да се разкриват по такъв начин. Има обаче и друг вариант. Те могат да останат в орбита, а при тебе да командироват специалист по преобразяване на личността.
— Наистина човек си ти, приятел — широко се усмихна Жилевин. — Да допуснем, че изпратят някого. Размисли обаче: може ли той да се появи на някое оживено място? Нали вече ти казах, че приличат на дакели и са невероятно уродливи, в сравнение с тях аз съм по-красив от Жерар Филип. Ако подобно плашило в златен скафандър се появи, да речем, на плажа или в магазина, или пък някъде другаде, представяш ли си каква олелия ще настане? И ако техният специалист по преобразяването все пак успее да ме хване насила и да ме помъкне към медузата, той няма да се измъкне жив, бъди сигурен.
— Не се заблуждавай обаче относно тяхната уродливост — казах аз. — Най-вероятно си имал работа с роботи. На тебе може би изобщо ти е непознат истинският външен вид на онези, на които си дал клетвата. Освен това какво им пречи за командирования тук специалист да приготвят скафандър, който външно абсолютно да прилича на човек. Извинявай, но аз съм учен и съм свикнал да мисля логично.
— Слаба ти е логиката на учен, приятелче — отвърна, без много да се замисли Жилевин. — А машината за приспиване и за преобразяване със себе си ли ще я мъкне? Че по обем тя е пет пъти по-голяма от това ресторантче, черепче мъдро. Нали я видях на медузата.
— Техниката се усъвършенствува не само на Земята — напомних аз на своя чудат събеседник.
— Я подай да запалим още по една — помоли Жилевин, след като поразмисли. — Гран мерси, както казва оная нарисувана видра Бриджит… И все пак запалчицата ти е екстра. Просто да се шашнеш. И има защо — титанова е…
— Имаш право, титанова е. Конструирана е на Титан, обитаемия спътник на Сатурн. А на самия Сатурн няма живот — казах аз и натиснах четирите необходими копчета на запалката.
Само миг преди Жилевин да залае.