— И аз гледам, че си нещо бледен, приличаш ми на покойник, ха-ха! На север всички са такива, знам аз. Нищо, тукашното слънце бързо ще те изпече. Като на шиш. — Той надигна поредната чаша и каза тихо, сякаш се вслушваше в собствения си глас: — А аз се казвам Жилевин. Представяш ли си, онзи същият Илюша Жилевин. Така че на тебе, книжен плъх такъв, просто ти провървя.
— Доста рядка фамилия — забелязах аз колкото се може по-учтиво.
Той целият буквално кипна от възмущение.
— Искаш да кажеш, че не знаеш нищо за Илюша Жилевин? И ти се смяташ за културен човек? А може изобщо да не си чувал и за Миша Барковски, така ли?
— Презимето Барковски се среща по-често, особено в Украйна — отговорих аз.
Той затвори своите пронизващи очи, хвана с ръце главата си и започна да се люлее.
— Този гражданин е откачен. Какви учени ще излязат от такива хора? Седи си в ресторанта, пребледнял като мъртвец, пие лимонада и не познава най-известните днес личности. Но аз ще му помогна на този хахо да се оправи. — Той престана да се люлее и отвори очи. — Миша Барковски е режисьорът на „Десант на Сатурн“. Филм, известен в цял свят. Същият, който получи тринадесет „Оскара“. Само да не си ми казал, че не знаеш какво е „Оскар“, защото ще умра от смях.
— Няма да умреш — отвърнах аз и след известно мълчание добавих: — През последните пет години бях на експедиция, разкопавахме един древен град на север, затова и много от новините не съм ги чувал. Колкото до името Оскар, то се среща доста…
— Стига! Стига! — прекъсна ме той с умоляващо движение на ръката. — И децата знаят, че „Оскар“ е награда, при това известна по целия свят. Всяка година в Холивуд дават „Оскар“ на най-добрите кинаджии. Фелини взе, Антониони, Бергман, Лайза Минели, Пол Скофийлд. А Бунюел между другото взе четири „Оскара“ наведнъж: два за „Гаргантюа“ и два за „Пантагрюел“. По изключителен начин успя да претвори Рабле. Такива ми ти работи значи. „Десант на Сатурн“ обра всичките „Оскари“ за три години напред — тринадесет златни статуетки докара Миша Барковски, загряваш ли? Фаталното число. Цял свят още е шашнат, въпреки че мина толкова време вече. — Той се надигна, наведе се през масата към мене и каза шепнешком: — А на кого, мислиш, трябваше да връчат всичките награди — ха познай де! Никога няма да се сетиш. На мене! На Илюша Жилевин, вдън земя да пропадна, ако лъжа! Хайде да гаврътнем по чашка, какво ще кажеш? Ще поръчам още една бутилчица, бъди приятел, прави ми компания, както се казва!
И втора запотена бутилка само след миг украси нашата маса с чудновата овална форма, която по нещо ми напомняше орбита на планета с две слънца.
— Жалко, че не пиеш, много си загубен — съжали ме с умиление Жилевин. — Но те разбирам, всеки си има слабо място. Честно казано, аз едва в последно време започнах да се наливам по-яко, особено през цялата онази седмица след разговора с Барковски. Нищо не излезе от разговора с този кучи син.
— А защо не излезе нищо?
— Това е сложна история. Ама като съм започнал, ще ти обясня всичко подред. Симпатичен си ми някак, макар че не пиеш. Само нека седна по-близо до тебе, нали нямаш нищо против? Както се казва, и стените имат уши… А сега целият се превърни в слух. Ще ти разкажа всичко, което препатих. Искам да си излея душата, може и да ми олекне.
Слушай значи. Още от дете съм надарен със способността да уча чужди езици. По всички други предмети едва успявах да вържа тройки и четворки, но щом работата опреше до английския и френския, учителите не можеха да ми се нарадват. Аз съм роден полиглот, можеш да ми имаш пълна вяра. Към десетата си година бях научил съвсем лесно шест езика, а преди да вляза в университета, вече знаех най-малко тридесет. Всички ме носеха на ръце, показваха ме на международни симпозиуми като някакво чудо. А пък за мене това е проста работа. Да науча език за мене е все едно да си мръдна малкия пръст. Щом чуя пет-шест изречения на който и да е език, в главата ми веднага, ето тук, виж, където имам бабунка, започва тихичко да пращи, като че работи компютър. Трак, щрак — и вече съм загрял новия език, основното, разбира се, а пък тънкостите са въпрос на практика… Ти си мислиш, естествено, че те премятам, че Илюша си ги съчинява. По очите ти виждам, не ми вярваш. А я направи проверка. Провери сам! Щом завеждаш разни допотопни народи и раси, трябва значи поне един древен език да праскаш. Кажи тогава двадесет-тридесет думи за проба, нали нищо не губим от това?
Аз се усмихнах и започнах да рецитирам на епичен санскритски любимия си откъс от „Махабхарата“: