Издекламирах главата от „Съпружеска вярност“ до края и изпитателно погледнах Жилевин. Той седеше с полузатворени очи и сякаш дремеше. А когато отговори, аз, да си призная, бях поразен:
— Не знаех този език. От дълбока древност произхожда — отвърна той също на санскритски и което беше най-важното, на епичен санскритски! Направи грешки в произношението, построи не съвсем правилно изречението, но чудото бе налице: той говореше на език, който малцина от жителите на планетата Земя владееха.
Подхвърлих му няколко изречения от „Гилгамеш“. И след няколко минути се убедих: този пийнал човек бе в състояние да се изразява на езика на древните шумери!
Не съм кой знае какъв специалист по езиците. Но откъси от древни документи, естествено, зная наизуст: в края на краищата такава ми е професията — да познавам историята по-добре от другите. Цитирах му текстове с допотопна давност на буански, келтски, арамейски, хиндокушски, олверски, татрански — и той всеки път издържаше с чест изпитанието. Накрая, уязвен, се обърнах към него на толкова древен и труден говор, че той и за специалист би бил същинска главоблъсканица. Бях намерил този текст при разкопките на древно северно селище и аз самият, да си призная, бях едва в началото на разчитането му. Жилевин обаче възтържествува и този път, като преведе доста точно текста, включително и последното, малко загадъчно изречение: „Правилно ли постъпваш ти, премъдър извор на светлината, като пътешествуваш по цялата Галактика? На един стълб на разума, какъвто си ти, му подобава да открива светове вътре в себе си, а не да търси себе си в пространството.“
— Убеди ли се? — тъжно попита той. — Това е дар божи. Ни повече, ни по-малко, както се казва. Само че точно заради този проклет дар животът ми се обърна наопаки…
Слушай сега. Бях в трети курс. През май, точно преди ваканцията, при нас се изтърсва Барковски, тогава не беше още толкова известен, макар че вече беше грабнал във Венеция „Кристалната звезда“. Идва той при нас и започва да ме примамва. Разбрах, че съм му адски необходим. Тогава току-що бе започнал да снима „Десант на Сатурн“ и пресата, радиото, телевизията просто се скъсваха да се занимават с него. Наистина ли не помниш? Странно… Суперпродукция! Научна фантастика. Бяха му отпуснали точно осемнадесет милиона рубли. Само статисти имаше повече от шест хиляди! Актьорите бяха от двадесет и няколко страни. И Барковски ме покани за през лятото — не му се искаше да се разправя с цяла тайфа преводачи. А пък аз, глупакът, се хванах на въдицата, макар че, да си кажа честно, плащаше добре, дори няма да ти кажа по колко, и без това няма да повярваш. Пък и доста свят обиколих… Ти нали също шариш по чужбина, приятелче археолог?
— Едно време ми се случваше по-често, отколкото сега. Въпреки че скоро ще ходя в Париж — казах аз.
— Охо-хо, Париж! — плесна с ръце Жилевин. — Ами че аз съм бил там поне двайсет пъти! Но това стана по-късно, през следващото лято. А като начало ние с Барковски прескочихме до Австралия и заснехме там някои неща, от натура, както се казва. Една седмица по-късно бяхме вече в Тибет и щракнахме там будистките храмове. После — Хонолулу. След това — Южна Америка, Куско, империята на древните инки. Барковски е дете на природата, в него се преплитат любовни връзки, идеи, асоциации. Днес му дай Гренландия, утре Япония, в други ден… Накратко казано, хванах се в мрежите му също като златната рибка в приказката на Пушкин. Пътувания! Скъпи хотели! Посещения! Коктейли! Интервюта!… Наложи се да прекъсна за една година следването, толкова се пристрастих към проклетото кино. Това обаче е дълга история, всичко не мога да разкажа и сега преминавам към най-важното.
Слушай внимателно. Но се закълни, закълни се, че никога и на никого няма да кажеш нито думичка! Заклеваш ли се? Добре де, аз и така ти вярвам, симпатичен си ми нещо, въпреки че не пиеш.
Снимахме значи тук наблизо, недалеч от Судак, на десетина-двадесет километра, в едно дефиле до морето. Правехме главния епизод — хората слизат на Сатурн. Сигурно знаеш какво е киноекспедиция, а ако не знаеш, не е голяма загуба. Представи си едно доста широко дефиле, ромоли река, морето се плиска. Върху един хълм е построена една трета от планетолет, за снимките и толкова е достатъчно, останалото е работа на операторите. По брега стърчат разни странни растения от полиетилен. Голяма част от дефилето е заета от макетите на бедните колиби, в които живеят сатурнианците. Според идеята на сценариста хората кацват на планетата, където цари нещо като каменен век. Диваци, битки с чудовища, туземки с по една превръзка на бедрата — зрителите умират за такъв персонаж, прав ли съм?… За по-голяма убедителност нашите художници бяха направили макет на туземно селище по картинки от „История на Африка“ от Гордън Уайлз, има един такъв, известен в цял свят цветен атлас. Взели те, че прекопирали едно към едно колибите, костюмите, оръжието на племето нгала, което живее в Южна Америка. Не се учудвай, киното е стопроцентова шашма…