Помня като сега, епизодът нещо не вървеше. За две нощи извъртяхме седемнадесет дубъла, а Барковски все недоволен: това не било така, онова било инак, когато е на площадката, той става направо като откачен. Всички едва се крепят на краката си от умора, а на него хич не му пука. От преумора лявото око започна да ми играе, явно бях вдигнал кръвното.
Вечерта на третата нощ реших малко да подремна. Разбрах се с Барковски да ме събудят точно в полунощ, когато и осветлението ще бъде готово, и гримът сложен, накратко — точно преди започването на снимките. Познай къде се бях изхитрил да легна? Никога няма да познаеш. В астроотсека на нашия планетолет. Канапетата там са меки като пух, има цял куп прибори, а като се събудиш през нощта — луната свети над прозрачния свод, огромните южни звезди блестят, сякаш си попаднал в друг свят. Най-важното, виковете от снимачната площадка не се чуват, въпреки че Барковски се дере здравата, вади едно гърло като ерихонска тръба, и аз си нанкам на тишина и спокойствие.
Събуди ме някакво шесто чувство. Сякаш ме друсна ток или нещо ме ухапа. Погледнах по навик часовника — беше единадесет и половина. Изведнъж ярка виолетова светлина премина по свода на астроотсека. Сигурно, мисля си аз, нашите осветители са решили да ме събудят с този номер: те обичат да правят разни щуротии. Станах от канапето, приближих се до стъклото, гледам и не мога да повярвам на очите си. Над дефилето виси нещо като бандура, кръгло, прилично на медуза, имаше диаметър около двеста метра и цялото изпъстрено с разноцветни светлинки. Виси значи и залива дефилето с виолетова светлина. Признавам си, че както бях сънен, не загрях веднага какво става, дори ми мина една налудничава идея. Помислих си да не би Барковски да се е спазарил с когото трябва и да е отмъкнал това чудо за снимките. Изведнъж се уплаших. Беше толкова тихо, че дори чувах как цъка часовникът ми.
От тишината ме побиха тръпки по гърба. Апаратче с такива размери да виси в небето без шум и рев — май земната ти наука още не се е докопала до това, губиш по точки, учено приятелче. И друго ме порази силно; дяволската светлина изобщо не хвърляше сянка. Наистина пластмасовият свод малко деформираше перспективата, така че можеше и да бъркам. Отварям люка, измъквам се до кръста навън. Няма грешка: във въздуха се рее онази ми ти гълъбица, медузата, и отгоре на всичко при абсолютна тишина, дори моторчето на нашата дизелова електростанция беше замлъкнало. И разбира се, нямаше никакви сенки… Защо очите ти са студени, като че са ледени? Не ми ли вярваш? Мислиш си — бабини деветини, пиянско бръщолевене? Почакай, това още нищо не е, не съм ти казал най-интересното.
Внимателно изучавах Жилевин. Ръцете му потрепваха нервно, по челото му бяха избили капчици пот, а лявото му око започна доста силно да играе.
— Да, не съм ти казал най-интересното. Най-интересното е това, че не трябваше да се показвам до кръста от люка, не трябваше. Те явно ме забелязаха и веднага натам, откъдето се бях подал, се насочи остър, жълтеникав сноп лъчи. Не ме питай как, но се оказах изтеглен от астроотсека, сякаш към мен се бяха прилепили невидими пипалца и аз направо по въздуха — представяш ли си! — направо по въздуха заплувах към медузата. Жълтият лъч ме всмукваше като тръба. Друг на мое място веднага щеше да откачи, във всеки случай съвсем сигурно щеше да припадне, а на мен ми няма нищо. Някаква студена яснота царуваше в главата ми като при безсъница. Ако щеш вярвай, всичко забелязвах: и нощните пеперуди, които, щом попаднеха в жълтия лъч, затъваха в него като в липов мед, и как лъчът свършваше с мене, а отзад все повече нарастваше тъмнината, пустотата, тишината. Най-невероятното обаче ставаше долу, в дефилето. Нали си чел приказките, в които зли магьосници приспиват цели царства? Досущ същата картина видях под себе си, докато плувах към медузата.