Долу цялата ни експедиция беше застинала сякаш с помощта на вълшебна пръчка. Всички главни герои стояха като замръзнали в най-неочаквани пози: Бурвил не бе допил любимата си оранжада, Пол Нюман седеше с повдигната за поздрав шапка, Ален Делон си оправяше скафандъра. Катя Паскалева си шепнеше нещо с Джина Лолобриджида. Банионис, Грегъри Пек, Мастрояни и Автандил Лежава както винаги шляпаха преферанс. Дубльори, стотици статисти — всички, буквално всички бяха застинали като статуи. И не само хората. Присъединилият се към екипа Казбек, добродушен мързелив пес с размерите на теле, си бе останал да виси във въздуха така, както е прескачал рекичката. Над короната на една черница се бяха пльоснали две сови, като че се бяха ударили в невидима преграда. Виолетовата светлина бе покрила всичко сякаш с похлупак… Виж, настръхна ми кожата, хвана ме страх само като си спомних тези неща, а тогава, не те лъжа, и окото ми не трепна. Чакай малко да си наквася леко гърлото, че нещо пак ме дере…
Така. Стигам до медузата, по-близо до горния й край. Лъчът спокойно ме промъква през стената. Ако щеш вярвай — като през жабуняк. Хоп — и жабунякът се събра, сякаш нищо не е имало, а стената е като броня, проверих с ръка и сам се убедих.
Озовавам се вътре в това чудо и гледам — пред мен дълго-дълго помещение. На коридор прилича, но дявол го знае какво е, запомних само, че по стените му трептяха виолетови искри. Огледах се слава богу, жив и здрав съм, но се намирам сякаш в жълт балон. Обвивката се вижда, но като мушнеш с пръст — празно, нищо няма, такива номера, братче.
В този момент на другия край на коридора се появиха две фигури. Набити, късокраки като дакели, високи не повече от метър и половина. И в раменете пак толкова, ако щеш вярвай, ако щеш недей. Приближиха се те до мене, гледам — и двамата в скафандри, лицата им не се виждат, а само отворите за очите. На краката си пък имаха някакви колелца, нещо като нашите ролкови кънки, не можах да ги разгледам добре. Доста умело се оправяха с тези колелца, макар че за страничен наблюдател гледката беше необикновена.
Дотъркаляха се при мене, замахаха с ръце: благоволете, ако обичате да ни последвате. А пък на мен ми беше все една, нямаше какво да загубя, само една надежда ме крепеше: може би все още спя и сънувам, случвало ми се е да видя насън и по-големи кошмари.
Вървях с тях около четвърт час, не по-малко. Минавахме пак през стени, тъй като там изобщо нямаше врати, друсахме се на някакви колички, издигахме се, спускахме се, движехме се дори надолу с главата — фантастична работа, ти казвам. Докато пътешествувахме така из медузата, аз взех да се вслушвам в техния разговор и изведнъж чувам в главата си, ето тук, дето е бабунката, тихо щракване, пращене. Аха, помислих си аз, моят компютър заработи! Щрак-щрак и разговорът им сякаш изплува от мъглата, почувствувах, че започвам да разбирам за какво си говорят моите дакели…
Няма да повярваш, приятел, какви съвпадения се случват понякога. Слушай внимателно и се чуди колкото щеш. Оказа се, че на земята се беше изтърсила киноекспедиция от друга планета. През миналия век техни прадеди посетили туземците от същото това племе нгала, което обитаваше Южна Африка, вече стана дума за него. Та те имаха намерение да заснемат грандиозен филм за онова посещение, нещо от рода на нашата суперпродукция. От натура, както се казва. Преди да стигнат до Африка обаче, забелязали целия ни реквизит в дефилето: и колибите на туземците, и самите нгалайци, целите нашарени, как размахват брадвичките и танцуват.
Разбира се, те се заинтригували: откъде-накъде по тези краища има нгалайци, след като през миналия век са живели в Африка? По своя воля ли са се прехвърлили тук, или са ги прогонили насам свирепи врагове на племето? С една дума, решили да разучат как стоят нещата, спуснали се по-ниско и за известно време приспали всички туземци. Те по принцип постъпват винаги така, преди да влязат в контакт със слабо развити цивилизации. Проверяват дали туземците нямат краста, трахома, дизентерия — изобщо някакви зловредни микроби. Не гарантирам за подробностите на техния разговор, но смисъла повече или по-малко го разбрах, ти вече се убеди лично как се справям с древните и разните там други езици…
Вървяхме значи, вървяхме из коридорите и в края на краищата се озовахме пред една стена. Гладка, цялата зеленикава, не можеш да разбереш ципа ли е, или стена. И отново се провряхме през нея като през жабуняк. И щом се провряхме, аз просто се вцепених. Гледам — една огромна сферична зала, претъпкана с дакели, има-няма към сто и петдесет парчета, ако не и повече. И на всички скафандрите им блестят като златни, дори замижах от този нетърпим блясък. Какви чудни устройства имаше там! Какви екрани! Като погледнеш, обзема те ужас и възторг едновременно, не знаеш в рая ли си попаднал, или в ада. По тавана пълзят разни твари, шарени като дъгата, едни приличат на жаби, други на таралежи, трети на пеперуди, четвърти изобщо на нищо не приличат. Че и някакви заплетени прозрачни съдове, в които има растения, ако това, разбира се, бяха растения, в което силно се съмнявам. Ако започна да описвам подробно всичките му там чудесии, няма да ми стигне цяла седмица. Пък и ти няма да ми повярваш докрай, всички учени са страшно отегчителни, до един са сухари, прав ли съм, а?