Жилевин извади мръсна и смачкана кърпа, изсекна се, въздъхна и продължи своята изповед:
— Всички дакели седяха или по-право се бяха излегнали в столове, които приличаха на онези в зъболекарските кабинети. А един стоеше изправен на нещо като възвишение. Веднага познах, че е главният и го кръстих Капитана. Той беше почти два пъти по-висок и по-дебел от другите, представи си един здравеняк, дълъг към два и тридесет и широк още толкова. Ако го пуснеш да играе хокей, сам ще смеле цялата канадска професионална лига, нищичко няма да остане от тия побойници… Но да не се отклонявам.
Обръщат те столовете си към нас, а оня дангалак, Капитана, започва да разпитва строго моите придружители. Така и така значи, защо стана засечка и този туземец не е приспан заедно с останалите? С една дума, трие им сол на главата. Моите дакели се мъчат да се оправдаят: никой не могъл да предположи, че съм се сврял в недовършения планетолет на хълма, а когато ме забелязали, станало вече късно да пренастройват машината за приспиване, тя била изцяло насочена към нашата нещастна киноекспедиция. Той ядосано ги нахока, а после рече:
— Добре де, всяко зло за добро. Вземете — казва — този туземец, щом вече е тук, и го изследвайте за болести, инфекции и всякакви други мръсотии. Дайте му упойка в операционната — казва, — разрежете му корема, изучете подробно дроба, далака и останалите карантии, отворете му черепчето, разгледайте какво има вътре, а след това сглобете всичко и изтрийте от паметта му събитията от тази нощ.
Така нареди този чуждопланетен касапин и досега ме побиват тръпки, като си спомня за него… — При тези думк Жилевин наистина потръпна. — Ето я вашата наука! Кълцате жаби със скалпели, присаждате глави на кучета, заразявате морски свинчета с чума. За благото, така да се каже, на поргреса. А сега и самият аз, като морско свинче, станах опитно животно. На мене, на Илюша Жилевин, да разпарят корема и да ми отварят черепа — не, тая няма да я бъде, реших мълчаливо.
— Братчета — ударих го аз на молба, облян в сълзи, — безценни мои братя по разум! Имайте милост! Не ме подлагайте на изследване, моля ви се! Защо така жестоко оскърбявате един неженен още човек!
Между другото аз бях научил туй-онуй по време на снимките, овладял бях отчасти основата на актьорското майсторство, не е чак толкова трудна работа. Тръшнах се на колене, рева, та се късам, удрям поклони до земята, дера си ризата. Изведнъж усетих, че нещо става: разговорите между тях секнаха. Капитана се отпусна в креслото, а двамата ми придружители се чупиха от мене чак на двадесетина метра, избягаха като опарени. Гледам, Капитана върти някаква ръчка върху скафандъра си и хоп — аз се пренасям със своя балон право при него на възвишението. Попита ме той от строго по-строго откъде знам техния език. Пък аз, защо да крия, нямаше какво повече да губя и затова чистосърдечно му разправих всичко: така и така, имам вроден усет към езиците… Да ти кажа честно — не ми повярваха веднага, дори започнаха да ме изпитват, както ти днес със своите князе, господари на света, ужасни злобни чакали и тям подобни щуротии. Разбира се, ти се досещаш как свърши изпитът, нали?
— Досещам се — отвърнах аз.
— Разказах им най-подробно как я караме на майката Земя. Описах всичко около нашата експедиция, обясних загадката с нгалайците. Направих обаче втори фал. Кой дявол ме накара да им изтърся, че по сценарий нашите туземци са именно коренните жители на Сатурн. И тогава стана тя каквато стана — ни да я разкажеш, ни да я опишеш. Шум, грохот, вопли, викове на възмущение — дакелите наскачаха от столовете, скафандрите им се раздрънчаха, замириса дори на изгоряло, сякаш бе станало късо съединение… Няма да повярваш, приятел, какви съвпадения стават. Слушай внимателно, чуди се и се май: моите дакели излязоха — какви мислиш, а? — сатурнианци. По очите ти познавам, че не ми вярваш, нали?
Жилевин пресуши на един дъх чашата и отпи от моята лимонада.