Представяш ли си, брат, така се закани: безапелационно ще те лишим от човешки облик, ама че фокусник, а?
— На бик — казва — ще се превърнеш или на козел, или на куче, или на каквото се случи. За нас, сатурнианците, е просто като фасул да ти променим обаятелната външност.
Почесах се аз по главата, помислих и, сам разбираш, заклех се. Къде ще отида, та няма да се съглася, нали трябва да спасявам собствената си физиономия?
— Я дай огънче, брат, да запаля още една. Запалката ти е страшна значи, някой познавач би ти дал за нея цяла стотарка, без да му мигне окото. Та казваш, че е титанова?
— Титанова е — потвърдих аз, а Жилевин, след като смукна дълбоко от цигарата, продължи:
— Останалото не е вече толкова интересно. Те отлетяха за Африка, при истинските нгалайци, да си правят загубения филм, запомних му дори заглавието: „Десант на Земята“. Ако ти кажа колко време им трябваше, за да заснемат целия филм, пак няма да ми повярваш. Една-единствена нощ, разбираш ли? Стотици камери работят едновременно, снимачните павилиони са около сто, и то не като в нашите киностудии. Такива ми ти работи, много е напреднала техниката им, има много да ги гоним…
Слушай сега нататък. Лъчът ме върна в астроотсека, но боже мой, колко жалък ми се видя сега! Все едно, че се бях преместил от Петродвореца в някоя барака. Затворих аз всеки случай люка, разбираш ли, но се залепих за пролуката — умирах от любопитство да видя как ще свърши тази работа с медузата. Гледам, виолетовата светлина отслабва, отслабва. И светлинките, които премигваха по медузата, май че избледняха, докато накрая сатурнианският кораб изчезна съвсем, сякаш никога не го е имало. И тогава внезапно някой сякаш натисна копче и нашето омагьосано царство оживя. Агрегатът отново заработи, навсякъде блеснаха светлините. Барковски както обикновено размахваше рупора, нгалайците продължиха скапания си танц, епизодът се репетираше.
Измъкнах се аз от планетолета, хукнах презглава надошу по хълма, дотичах до Барковски — всичко си беше, както му е редът, всеки си е на мястото, сякаш нищо не се беше случило. Погледнах скришом в палатката на Барковски — сейфът си стои цял-целеничък.
След няколко дни Барковски отскочи за известно време до Москва. И кутиите с лентата — забележи! — взе със себе си, явно беше набарал подаръчето на пришълците. А когато се върна от Москва, заяви гръмогласно пред всички:
— Аз — казва — изнамерих специален начин за филмирането на сатурнианската природа, нещо като свърхблуждаеща маска, така че колибите да вървят по дяволите, статистите да бъдат освободени, екипът да се съкрати, останалото ще довършим в Москва, в павилиона.
Изобщо в края на април „Десант на Сатурн“ беше готов. Жалко, че си го изпуснал, непременно го гледай. Филмът трае шест часа, но не можеш да си откъснеш очите! Какви гледки от Сатурн има! Какви летящи дворци! Ами подводните снимки! С многоглави чудовища, с русалки, с тях е тъпкано на Сатурн, с битки между хищници, всеки от които е дълъг по сто и петдесет метра. А какви градове има! Къщите растат от земята като дърветата и са високи по десетина километра. Сатурнианците пърхат из небето, сякаш са водни кончета! Истински рай, само дето липсват ангели, иначе условията са просто райски.
Към есента Барковски вече беше обрал всички наши големи награди: и в Ташкент, и в Новосибирск, и в Кишинев, и на международния в Москва — абсолютно навсякъде. Изпратиха „Десанта“ в Кан — пълен триумф! Във Венеция Барковски отново надмина всички — и Фелини, и Бунюел, и Бергман, и кого ли не. Същата година донесе от Триест „Брилянтовия астероид“, а от Филипините — „Златния лотос“. И навсякъде какво посрещане на Барковски! Какви речи се държаха! Започнаха с лека ръка да го величаят като патриарх на съвременното кино, а какъв патриарх е той на четиридесет и седем години и няколко месеца, прав ли съм?
Аз, разбира се, навсякъде се мъкнех с него, навсякъде хвърках и върху мене също падна, както се казва, отблясък от неговата слава. Той се появява по телевизията — и аз заедно с него, той целува ръка на жената на президента, и аз долепвам устните си, как иначе, нали съм му личен преводач, без мен крачка не може да направи, с чуждите езици е гола вода… И накрая му дадоха цели тринадесет „Оскара“ наведнъж — представяш ли си какво значи това?
От актьорите бяха наградени трима: Пол Нюман, Филип Ноаре и Катя Паскалева, онази красива българка, дето се прочу още в „Козият рог“, сигурно си чувал. Получиха също така сценаристът, операторът, художникът на декорите, художникът по костюмите, дори на звукорежисьора не се поскъпиха да дадат златна статуетка, подобно нещо изобщо не се беше случвало в цялата история на киното.