Че като ни удариха едно посрещане на родна земя, когато се връщахме от Холивуд — няма да ти го описвам подробно, и без това няма да ми повярваш. Цели две години живяхме като царчета. Всички без изключение — от киномеханика до академика — сваляха шапка на Барковски. Герой! Майстор! Член на всички международни журита! Президент на Световната академия по киноизкуство! Заряза жената и двете си деца и се ожени за французойка. Аз също изоставих учението в университета — и без диплома няма да съм между най-загубените на земята…
Когато големите дандании приключиха, Барковски обяви новата си идея. Този път беше решил да се заеме с историята и да направи поредната суперпродукция. Щеше да се казва „Огледалото на Атила“. Фантастиката смяташе да поотложи, въпреки че предложенията бяха главозамайващи.
— Трябва — казва — да си почина, да се съвзема след „Десанта“.
Разбира се, всички се съгласяват с него, обаче само на мен ми е ясна работата, ама си държа езика зад зъбите… Я виж ти, преполових втората бутилка, а съм трезвен като кукуряк. Все ме яде отвътре обидата, не мога да простя на Мишка Барковски гадния му номер, затова и не ме хваща алкохолът.
Сега слушай внимателно. Започва най-тежкото. През последните две-три седмици ние с Барковски се мотаехме тук, в Судак. Пак на някакъв международен симпозиум. И пак превъзнасяха Мишка до небесата. Връчиха му нещо, той има вече цял вагон такива награди. А миналата събота се отбихме тук, в това ресторантче, за да ударим по една малка, както се казва. Уютно е, през деня почти няма хора и най-важното — масите са от реквизита на „Десанта“, виж ги каква увъртяна форма имат.
— Формата им напомня орбита на планета с две слънца — казах аз.
— Вероятно е така — съгласи се Жилевин. — Вие, учените, знаете всичко. Тези маси стояха в каюткомпанията на планетолета. Управителят на ресторанта ни придума тогава да му ги продадем, страшно му бяха харесали масите… Но да оставим това.
Седим ние с Мишка, пием си конячето и не можеш да си представиш какви почва да ми ги дрънка, негодникът.
— Аз — вика — вече взех да се оправям с чуждите езици и ще мина и без тебе. А най-важното — казва — неудобно ми е, Илюша, да се появяваме заедно пред отбрания свят.
— Как така ти е неудобно? — учудвам се аз от подлеца Мишка. — Петдесет и две държави обиколихме двамата, цял чувал сол сме изяли, навсякъде ти служих вярно и предано като куче и сега изведнъж — трак! — неудобно ти е.
— Ами неудобно ми е за това — казва, — защото моята настояща жена Бриджит не може да понася физиономията ти. Между другото я се погледни някой път в огледалото. Носът ти прилича на чушка, очите наистина са като кучешки, ушите — щръкнали, плешив си като кубе, отдалече лъщиш.
И тогава аз така кипнах, че дори щях да се задуша! Ах ти, лауреат жалък, заради една по-засукана фуста предаваш верния си другар!
— Може в главата и да съм като кубе — най-спокойно му отговарям аз, — но затова пък съвестта ми пред зрителите е чиста. Не правя помен с чужда пита, както някои гении и едновременно лауреати, президенти и патриарси.
— За каква чужда пита намекваш? — изсъсква Барковски и се озърта наоколо. — Ти внимавай какви ги плещиш, плешивец такъв!
Братле, можеш ли да си го представиш, той лично ме нарече плешивец! На това теме плешиво той трябва да се моли, а не…
Свих юмруци под масата, млъкнах, от яд си прехапах устната до кръв, а в главата ми сякаш някой с чук забива: „Плешивец! Плешивец!“ Аз, разбира се, не съм Марлон Брандо или Ален Делон, но също имам известно мнение за своята особа. Не само човек, но дори и едно животно не може да живее, без да уважава себе си, прав ли съм?
— Ах ти, каква гад си — казвам, — Мишка! Трябва краката да ми целуваш за „Десант на Сатурн“, загдето от дребна риба и спекулант стана човек. Забрави ли как щяха да те изхвърлят от трети курс за некадърност, как баща ти, директор на оказионен магазин, развърза кесията си, за да спаси синчето си?
Изобщо в главата ми настъпи бъркотия, забравих за страшната клетва, която бях дал пред пришълците, и вече не помнех абсолютно нищо. Взех, че разказах на Барковски от игла до конец истината за сатурнианците. Разказах му всичко, нищо не спестих, нека, мисля си, да му приседне истината на този мошеник.
И какво мислиш, че стана, скъпи ми приятелю? Той спокойно изслуша всичко до края, а после се изправи и без дори да му мигне окото, каза:
— Ти — вика — си откачил. Сто на сто ти хлопа дъската. Всичко това са невъобразими глупости, халюцинации на болното ти въображение. Трябва — вика — да те затворят в лудницата, при това за цял живот и аз при желание ще се погрижа за това. В бъдеще — казва — дори не ми се мяркай пред очите, пор такъв плешив!