— Че има такъв.
Харди си го представи как кима.
— Маргарет Морънси. Стара фамилия от Сан Марино. Старо богатство.
— Тя ли е говорила с Келсо?
— Не мога да го докажа, но съм готов да се обзаложа.
— А не можеш ли да отидеш при заместник шефа си и да му кажеш, че с това играта излиза от сферата на риболова?
— Не е достатъчно, Харди. — Рестофър не желаеше да се занимава повече и толкова. Нямаше никакво намерение да си навлича неприятности няколко месеца преди да се пенсионира. Все пак Харди му беше благодарен.
— Без доказателства не може да се направи нищо — добави инспекторът.
— Знаеш ли нещо за тази Маргарет Морънси?
— Нищо особено. Членува може би в десет борда… тези хора си изкарват хляба така, нали? Участват в директорски бордове, пазят парите и срещу това получават неголеми суми. По този начин богатите си остават богати. Ей, слушай, след четири месеца отивам да живея край едно езеро в Монтана, в къща, която съм купил. Ще се махна веднъж завинаги от тази зоологическа градина. Защо да блъскам повече?
— Звучи добре.
— Ще бъде добре, и още как. Първата година само ще рисувам. Не съм рисувал, откакто бях малък. Някога обичах да го правя, но после така и не ми остана време.
— Аз пък правех разни неща от дърво. Без пирони — каза Харди.
— Е, живот… — въздъхна Рестофър след малко. — Все едно. Реших да ти се обадя и да ти кажа какво съм открил. Може и да имаш късмет.
— Благодаря ти, Флойд. Оценявам го.
— Слушай, ако ги заклещиш по-сериозно, обади се. Ще бъда на линия.
— Разбрах.
— Дочуване.
44
Харди се изкачи по стъпалата на съдебната палата. През нощта беше станало студено и сутрешното слънце грееше слабо, сякаш през марля, само колкото да хвърля дълги сенки.
И през ум не му бе минавало, че ще чувства отсъствието на Дейвид Фримън, но сега бе сигурен, че арогантното му, троснато и самонадеяно присъствие ще му липсва. Влезе в сградата, премина през металотърсача и слезе в кафенето, в което все още нямаше много хора. Поръча си кафе, седна на една маса и извади от чантата си нов бележник и черна химикалка.
Беше едва седем и четирийсет, а заседанието щеше да започне в девет и половина.
След разговора си с Флойд отдели цял час, за да прецени възможностите и в края на краищата реши, че вече не му е останало никакво време, за да търси каквото и да било в Лос Анджелес. Трябваше да защитава клиентката си в съда — Дженифър Уит щеше да бъде осъдена на смърт, ако не откриеше сериозни основания това да не стане.
И, разбира се, не можеше да използва най-добрия си аргумент.
Все пак втората фаза му даваше малко по-голяма свобода за действие, отколкото бе имал Фримън през първата. През първата фаза се отделяше повече внимание на тежестта на доказателствата, на фактите. При втората беше нужно да се изведат на преден план фактори, които могат да убедят съдебните заседатели в добрите човешки качества на обвиняемия. Харди би могъл да говори за всичко — за Дженифър като съпруга и майка, за детството и приятелите й, дори за домашните й животни. Бедата бе, че през последната седмица, въпреки ежедневните двучасови разговори с нея, не бе открил почти нищо повече в този дух от това, което вече му бе известно. Предполагаше, че онази част от живота й, за която бе упълномощен да говори, не би трогнала съдебните заседатели ни най-малко…
Лари Уит й бе забранявал да има приятели и тя се бе примирила. Дори не й бе позволявал да се занимава с живота на Мат в училище. Не бе посещавала брат си и родителите си. Нямаше дори домашни животни. Няколкото пъти, когато бяха излизали с Лари на вечеря или пък го бе придружавала на официалните коктейли, се бе държала като недостъпна красавица, като съпруга ловен трофей.
Продължаваше да не приема кошмарната реалност — че е призната за виновна. Харди продължаваше да я убеждава, че от гледна точка на съдебните заседатели, тя е жесток, безскрупулен убиец. Трудна за приемане истина, но истина. Дженифър я избягваше, както бе избягвала толкова много други истини в живота си.
Най-накрая постигнаха някакъв компромис — тя се съгласи Харди да изтъкне различни факти, които според него биха накарали съдебните заседатели да променят мнението си за нея, дори да пледира за живота й, все едно че наистина е виновна, стига да не споменава, че Лари я е малтретирал. В същото време Харди трябваше да продължи да търси нови версии за убийствата, защото надежда все още съществуваше, а откриването на друг евентуален извършител бе най-добрата защита. Независимо от реалността, Дженифър все още се надяваше, че истинският убиец ще бъде открит и тя ще бъде оправдана напълно.